Как да пеем песента Господна в чужда земя

, 21.04.2010



от Джоел ван Дайк

Псалмистът пише: „Как да пеем песента Господна в чужда земя?” (Псалм 137:4) Тези красиви думи извират от сърцето на поета, на когото не му е лесно да пее в една чужда земя – Вавилон, далече от познатия Ерусалим. Въпросът, който си задава псалмистът, подтикна към действия лидери на мисионерски общности от Латинска Америка, известни под името Център за трансформираща мисия (ЦТМ).

Ние се учим как да четем Библията заедно с хората, на които служим, а не вместо тях или за тях. Това са хора, на които са им лепнати етикетите изпаднали, отритнати, безпътни. Зад този подход стои убеждението, че благодатта е като водата – тече от горе надолу и напоява най-ниските места. Учим се, че Божията благодат се излива там, където има изключителна бедност и насилие.

Основните богословски принципи на ЦТМ са формирани от мисията на Исус Христос тук, на Земята. Чрез идването на Исус в човешка плът напълно се осъществява близостта между човешкото и Божественото – благодарение на всичко, което той прави и казва. Благодарение на Неговата смърт и възкресение ние намираме спасение от греховете. Идването на Исус на Земята обединява това, което светът разделя. Служения, които придават прекалено духовна форма на истинските проблеми, с които ние се сблъскваме в реалния свят, не отговарят на доктрината на сътворението и идването на Исус на Земята. Библейското учение разглежда човека като цяло – засяга тялото и душата. То изисква лична трансформация и систематична промяна. Призовава към праведност и справедливост. Свързва Бог с човечеството, небето със земята и навярно най-трудното от всички – „нас и тях“.

Нашето желание е да занесем Исус сред най-изпадналите, отритнатите и безпътните. В работата си се срещаме с някои изключителни лидери, които „пеят Господната песен в някои съвсем чужди земи“, като сред деца на улицата, мизерстващи семейства, проститутки, жени, които са в плен на домашно насилие, и членове на банди по затворите на Централна Америка. С времето разбрахме, че отритнатите от обществото са от изключителна важност за мисията на църквата. Ще се опитам да дам пример.

Историята на Агар

В Централна Америка има мъжки затвор, в който обитава една необичайна група от хора – те спят около бетонните маси на бивша столова. Тези изпаднали обитатели са приятелки, съпруги, сестри и майки на една от най-големите улични банди в Централна Америка. Неотдавна аз и техният капелан (бивш член на банда) разговаряхме с тях и насочихме вниманието им върху Агар от Битие 16. Тези жени бързо направиха лична съпоставка с историята. Чуха как ангелът Господен посещава Агар. Ангелът единствен се обръща към Агар по име, след което й дава възможност да разкаже собствената си история, като я пита: „Откъде идваш и къде отиваш?”
Жените в затвора могат да се идентифицират с тази история – те са без име и хората с власт гледат на тях като на своя собственост. На тези жени им е известно какво значи да живееш в пустинята на самотата поради факта, че са отритнати. В историята на Агар те виждат собствената си история. Когато четем Библията заедно с тези, на които служим, ние започваме да я виждаме през очите на хората, смазани от живота. Историята на Агар често се подминава по църквите, а никак не е маловажно, че тя е първият човек в Писанията, на когото се пада честта да даде име на Бога. Тя нарича Бог „Бог, Който вижда”. Този момент от историята грабва съвременните представителки на Агар и те слушат с изненада и изумление.

Няколко седмици след нашето посещение между жените и мъжете в затвора бе издигната разделителна стена. Жените единодушно бяха решили да изрисуват на тяхната част от стената историята на Агар. Думите El Dios Que Me Ve (Богът, Който ме вижда) изпъкват най-ярко.

Агар разбира нещо за Бог, което Авраам заявява шест глави по-късно. В Битие 22:14 Авраам нарича Бог Йехова-ире (Господ ще промисли), като използва същия глагол ra’ah, с който Агар си служи, когато наименува Бог. Вероятно жените като Агар стигат до прозрение далеч преди Авраамовците.

Когато се сблъскаш с болката

Наблюдаваме три пътя към трансформацията – молитва, поощрение и болка. Най-широкият от трите е този на болката. Хората с позиция бранят най-много тази област от живота си, докато чрез болката най-лесно можем да достигнем до хората, на които служим.

Вероятно по тази причина хората на ръба на обществото са толкова истински и непринудени. Благовестието започва с това, да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. Ето защо ние се учим, че основната задача на църквата не е да изгражда Божието царство – това е работа на Бога. Нашата работа е да разпознаем Бог, Който действа в света, да имаме очи да видим това, което Той прави, и да се радваме на Божите дела.

Църквата като институция в Латинска Америка често се дистанцира от хората, които биха й вдъхнали живец, от който тя така отчаяно се нуждае. Някои затворници споделят наблюденията си:

Често се виждат църкви, в които има растеж. Водачите на тези църкви явно са се отдали да се надпреварват с други църкви, като в същото време загърбват нуждата, която съществува по затворите, бедните квартали и рехабилитационните центрове. Основната задача на тези църкви изглежда, че е това, да създадат удобство на своите членове и така са забравили думите на Исус Христос, Който казва: „Идете, правете ученици по всичките народи“. Ние не искаме да критикуваме, но докато църквите изграждат храмове, в които човек да се чувства удобно, навън има деца, които умират от глад, банди, които се избиват, и затворници, които понасят големи мъки.

В една своя проповед върху Лука 23 Тим Келър обръща внимание на „аутсайдерите“, които са се събрали около кръста. Там е Симон киринеецът – един „аутсайдер от обществото“; стотникът – „аутсайдер на расова основа“, а жените – „социални аутсайдери“. Лука отбелязва само един „религиозно приемлив“ човек при кръста, който, изглежда, разбира напълно значението на смъртта на Исус. Това е Йосиф от Ариматея. Келър казва: „Поради начина, по който се извършва спасението, тези, които са „аутсайдери“, сякаш разбират и виждат нещата преди тези, които не са такива, но всички са добре дошли.“

Валтер Брюгеман пише, че задачата на пророка е да избавя хората от тяхната апатия. Църквата е за това, да събужда хората, да ги отрезвява, а не само да ги утешава в състоянието им на несвяст. Тази работа обикновено е самотна. Поставя ни на много трудни места, в които се сблъскваме с „аутсайдери“, които често се превръщат в шокиращ източник на надежда, че апатията може да бъде разчупена. Ще се опитам да дам пример.

Да бъдеш истински на улицата

Франсис Монтас и неговата съпруга Лоли са пастори на младежката църква Каса Ховен, която се събира всяка събота вечер в преустроен нощен клуб в столицата на Доминиканската република Санто Доминго.

Преди около 2 месеца Франсис и Лоли проведоха специална молитвена нощ близо до улица „Авенида Сарасота“ в Санто Доминго, която се слави като средище на проституцията. Първо започват да се молят един за друг, но след това насочват молитвите си към момичетата навън, на улицата. Когато аз ги посетих, те излизаха за 7-а поредна вечер сред тези момичета. Бяхме поразени от това, което се случи в следващите три часа – една разтърсваща картина на Божията безгранична благодат. Лицето на всяко едно момиче грейна, когато младите жени от църквата се обръщаха към тях по име и ги прегръщаха в обятията си. Жените на улицата отговаряха на техните въпроси, разказваха ни как минават дните им, споделяха истории за децата си и на драго сърце приемаха да се молят за тях, докато в същото време изобщо не забелязваха потенциалните клиенти, които минаваха покрай тях.

Тъкмо бяхме свършили да се молим за три проститутки, когато едната от тях (ще я нарека Глория) ни попита дали може да се помоли за нас. С моите доминикански приятели се хванахме за ръце в кръг на тротоара на „Авенида Сарасота“ в 2,30 ч. през нощта и чухме една от най-красивите молитви в живота си. Когато Глория изрече нейното „Амин“, на лицето й грейна усмивка. Тя смутено призна, че за пръв път се моли на глас. Престорих се, че ми е заседнало нещо в гърлото, докато се опитвах да избърша сълзите си. Глория бе обсипана от прегръдките от вярващите жени, а от мен получи едно неловко ръкостискане. На следващата събота Глория дойде на църква и тогава аз я приветствах с прегръдка.

Не е възможно да се опише подробно колко благословена е тази църква в Санто Доминго и как тяхната визия и мисия за града им е била променена чрез тези проститутки. Църкви като Каса Ховен, които служат на хора като Агар, учат нас, останалите, „как да пеем Господната песен в някои много чужди земи“.

Джоел ван Дайк служи в Централна Америка като директор на Estrategia de Transformacion („Стратегия за трансформация“), която е ключов съюз между„Центъра за трансформираща мисия и Християнски световни мисии.

« назад