Кой ни прави празника?

Христина Панджаридис, 03.01.2012

Празник и делник. Приличат си и се различават. Нима? Колко? Защо?

Къде е общото между една пазарска чанта и куфар за ваканция? Удачно ли е сравнението между облечен в работни дрехи човек и манекен, дефилиращ на модно ревю, с изострен слух за овациите?

По традиция минават много обикновени дни, за да настъпи фееричността. И след празника се зареждат на опашка сиви и разграфени като дневен режим на първокласник понеделници, вторници, среди.
Предпразнично светлините репетират степента на силата си. Кулинарите преглеждат трудните рецепти, за да изберат най-заплетената, необичайната, но замайваща въображението и преобръщаща вкуса. Търси се музика, вино, подаръци. Изваждат се дрехи, белязани с невидим етикет „за по-особени случаи”.
Празник! Празник? Как се оформя той? Със счупване на огледалото, свикнало да копира тревожната ни физиономия! С глина и мерак, с постоянство и себеотрицание, с преглъщане на недоволството, с „настъпване” на болката и шегуване със себе си...
Чували ли сте „Празнично ми е на душата”, „Чувствам такава лекота, сякаш съм се окъпала в роса” или в друг вариант „Светло ми”... Едва ли става дума за купища пакети с червени панделки и забравен режим на тока.
Празник – хората около теб. Празник – верността и любовта.

Едва ли тържественият миг се прави от нарязаните правилно и подредени на сухо кубици дърва за камината, изкупен щанд за деликатеси в магазина, луксозното бельо от най-новия бутик и всички големини и пълнежи на всевъзможните шоколади... Масата може да е претрупана, вратовръзките – демоде, но стегнати, роклите – тихичко изпукващи по ръбовете, но настроението – в болница.
Има доста тестове, как да познаеш характера на човека по гласа или по държанието на ръцете и по още десетки признаци... А как да познаеш празнично ли ти е? Готов ли си за празника? Дните преди празника ти изглеждат точки и запетайки, тирета и многоточия, а празничните – удивителни!
Светът е разделен на две и ти не носиш вина за това. Бедни и богати, учили и неходили никога на училище, здрави и болни, млади и стари, плешиви и с буйни къдрави коси. Над всевъзможните класификации е една отличителна: оптимисти и песимисти.
Какъвто и да си, дано гледаш и търсиш положителната страна. Снеговалежи и урагани, катастрофи и лекарски грешки ще се случват, но настройката ти да долавяш светлината и ведростта спасява. Опазва те от чернилката и потъването в неизбежната печал.
Една поетеса казва: „Няма да се дам на тъгата, макар тя да е обратната страна на красотата...”

Делникът ни е гарантиран, но празникът? Празникът си е наша заслуга.

Елхите и мирисът на печени кестени са фон. Рекламните трикове – шумотевица. Разливането на греяно вино по сергиите – начин да се отделиш за минути от стреса.

А празникът? Повярвай, няма да изскочи от цилиндъра на фокусник!

Обещанието ще се превърне в реалност, ако изхвърлиш депресията от тялото си, подобно смяната на козината на животните или корите на дърветата. Сам, със собствени усилия. И денонощно да седят край теб любимите ти и обичани хора не ще могат да те преобразят, ако и ти не повдигнеш очите си и не си заповядаш: стоп!

Стоп на оправданието, че нищо не си струва!

Стоп на безволието и ходенето по течението!

Стоп на чувството за вина!

Стоп на употребата на приспивателни, за да мине кризисната ти година по-бързо!
Четях различни желания на познати и непознати и между напъните да получат ключ за последен модел автомобил, мотор или изплатен апартамент имаше и едни наглед твърде обикновени: „Да ми е жив съседът и жена ми, че да си пийваме приятно ракийката и салатката!”; „Да престана да се ядосвам за глупости и да се събудя оптимистка!”; „С децата ми да намеря най-сетне общ език!”; „Да си простя за липсата на смелост в младостта...”.

Да... хората изричат и банални, тривиални пожелания. Всекиму според нуждата и разбирането. Според опита кое е ценно и кое не струва.
Празникът може да започне от почистването на стаите и подреждането на една вкусна вечеря, но това е само първа точка. А нататък следват втора и трета... Празникът „обича” да разговаря, да се смее, да танцува, да помага, да сплотява, да прощава...

Мой близък – татко на голям вече син, се чудеше какво да купи за рождения ден на момчето си. „Той си има всичко”, тревожеше се и едновременно се чудеше бащата. Проблеми, но от друг характер имаше човекът. Накрая реши да му подари книгата, която е написал. Беше сигурен, че няма да е прочетена скоро, но след време синът като всяко нормално човешко същество ще потърси корените си, сравнение и прилика с родителите си. Ще се нуждае от морална подкрепа и спомени.

ПРАЗНИКЪТ! Много банално ще е, но изпитано и искрено – празникът сме ние, нашият вътрешен мир и усещане. Пълните ни с радост очи!

« назад