Да се научиш да обичаш

ЕВ, 27.02.2012

 Седях на пейката… Около мен тичаха малките, за които трябваше да се грижа. Радостният шум, виковете и смехът създаваха онази атмосфера, за която ние, малко по-порасналите, си спомняме с тъга и умиление и често се питаме: „Защо не може времето да се върне?”

Ако бе така, прекрасното детство щеше да загуби своя чар. То би се превърнало в една недобре закърпена дреха, защото новите парчета, които сме добавили по-късно и сме спечелили чрез опита си, не са подходящи за стария десен. Да, не можем да го върнем, но имаме една възможност. И тази възможност много от нас пренебрегват или приемат с насмешка, защото, унесени в стремежа да пораснем и да бъдем „големи”, забравяме да запазим най-прекрасното на детството – чистите сърца и искрената любов.

Вгледах се в погледите на момичетата и момчетата. Те бяха така чисти и искрени, сякаш нито една вътрешна рана не бе в състояние да промени това. Децата не просто обичат, те всички притежават способността да изразят тази любов. Всяка подадена ръка, всяка прегръдка – те бяха най-невероятният израз на любов, защото бяха искрени…

Много пъти сме чели думите: „… Който не приеме като детенце Божието царство, той никак няма да влезе в него”. И вероятно много пъти сме се чудели какво точно ни казва Исус с тези думи. Децата могат да се доверят напълно, те не познават съмнението, непонятна им е мнителността. Те обичат своя родител и за тях той е най-добрият на света. Дори и да сгрешат, те отново отиват в прегръдките му. А какво правим ние, „по-порасналите”, когато трябва да се срещнем с нашия Небесен татко? Не просто не му се доверяваме, ами често се и крием. Въобразяваме си, че когато сложим ръце пред лицето си и не Го виждаме, Той също не ни вижда. Изгубваме чистата си любов и доверие, но запазваме детската си наивност.

Виждали ли сте как децата се борят за наградата, когато играят? Те имат един стремеж и нищо, и никой не е в състояние да ги спре. А ние не просто не се борим, ние бягаме от Божите награди…

И децата продължаваха да ме учат… Станах свидетел на спор между две момчета, но той не продължи повече от две минути, а след това сякаш нищо не се беше случило. Те отново играеха, а дори бяха забравили за „големия проблем”. А ние си слагаме етикета „християнин”, ходим с години на църква, а и с години не прощаваме на братята и сестрите си. Какво семейство, какво тяло сме ние? Представете си мозъкът да се сърди на ръката и да не й говори. Тялото би било болно, но ние нямаме ни най-малко желание да го изцелим, защото не сме позволили на Лекаря да ни бие ваксината против гордост. Ами ще продължаваме да си живеем така, ако не променим своя свят, ако не променим себе си…

Бях отишла да гледам децата, бях отишла да служа на моя Небесен татко и Той отново ми даде от своите прекрасни дарове… Но аз не избягах, а ги приех. От тези, малките, аз се научих да се радвам, научих се да прощавам, научих се да обичам…

« назад