Човек с добро сърце, повлиял в живота на мнозина...

Яна Каролева, 15.02.2010



В едно великотърновско село живеят десет деца и един добър човек. Децата са лишени от семейна топлина, а човекът е бившият миньор Христо Атанасов, който дълги години се посвещава да се грижи за тях. Осигурява им подслон, работа, домашен уют и надежда за бъдещето. До момента повече от 30 момчета и момичета са минали през базата му в Леденик.

Христо Атанасов: Мисията ми беше да направя защитено жилище с някакъв цех, за да могат така тези деца, останали без дом, да се изхранват и да преживяват. Моите родители са кръгли сираци. Техните разкази и трагедии, които са преживяли в детството, са ме трогвали и това се е запечатало в главата ми. На тези деца не им е по-лесно.

Нецко Йорданов (приятел на Христо): Той помага на тези младежи, защото е загрижен за тях и защото изхожда от своя произход. Наскоро си говорихме с него – поради липса на работа той трябва да ги остави. На кого да ги остави?

Христо Атанасов: Като отида да приплача на някого, той казва: „Като не можеш, защо не ги оставиш?” Най-лесната работа... ама куче ли е това, че да го оставиш? Ние сме земни хора, всички на този свят искаме да живеем.

През 2008 г. Христо е номиниран в класацията „Достоен българин“. Получава грамота, но не и помощ. Но той за разлика от много други не обвинява държавата за това.

Христо Атанасов: Не може държавата да погледне навсякъде. Не се заблуждавайте в това. Кой е държавата? Ние сме държавата.

Нецко Йорданов: Той ги учи на труд, дава им професия. Неговите хора станаха добри строители. Едно момче отиде в Холандия, а друго остана тук и се ожени, стана фермер – има десетина крави.

Христо Атанасов: Те, като се научат, че не трябва да лъжат, да крадат, да се бият и че трябва, където се намери работа, да се работи качествено, за да може след това да бъдат търсени и от други работодатели – те си вършат работата добре.
Веднъж почиствахме един гробищен парк. В една дърводелска работилница слагахме табла за некролози, пейки, заграждахме го, почиствахме. Изкарахме някакви пари. Вечер, като седнем на масата и като им раздам пари, те се чувстват прекрасно.
При мен не 10, а 110 младежи да дойдат, ще ги посрещна, но нека държавата да даде обекти за работа. Ето това искам аз.

Двама от възпитаниците на Христо ще вдигат сватба, а други двама вече са създали семейство – Йордан, Емилия и малкия Даниел. Христо Атанасов: Продаваме вторични суровини и железа, най-напред обръщаме внимание, бебето дали има памперси, нектарчета, дрешки, за да му купим.

Йордан Христов: Веднъж видях обява с номера на Христо – за деца, които нямат къде да живеят, да потърсят подслон при него и да работят. Реших да му се обадя, пък и приятелката ми Емилия беше там. Той ми каза още на следващия ден да хвана автобуса и да отида при него. Той ме научи да върша толкова много неща, които преди не съм умеел. Тук се научих да боравя с машини и с какво ли още не.

Неотдавна в дома, случайно или не, попада Крум Иванов, който познава Христо отдавна.

Крум Иванов: Виждам тук момчета палят огън и Ицето ще им вари макарони. Той не ме позна въобще. Аз още отдалече го познах по осанката, въпреки че е отслабнал. През него са минали стотици хора. Помагал е на много. Търсех препитание за два-три дни. От два дни не бях ял и много ме трогна, че без да ме пита имам ли лична карта, кой съм, откъде съм, той каза: „Аз както ще храня 10 души, ще нахраня и 11.“ Това трогва повече, отколкото да ти каже: „Ето ти 5 лева.“ Приема те, изслушва те...

Христо и децата се справят с нищетата и хорското безразличие, но безпаричието и липсата на работа са силен противник. В началото Христо изтеглил заем от 30 хил. лева, които още изплаща. В момента домът, който той е създал за тях, стои празен. Токът е спрян за неплатени сметки, а изход не се вижда отникъде.

Христо Атанасов: Не съм хленчил, не съм се молел на никого и сега не искам да се моля за подаяние. Просто търся организация да закупи тези жилища на Дряновец.
Предполагам, че ще им харесат, защото те са направени много хубаво и удобно. Да ги закупят и аз да си възвърна кредитите. Ако ме одобрят, да ме оставят там като управител, ако не – не. Но да знам, че тези деца имат подслон и имат къде да живеят.
Живея с мисълта, че следващия ден ще намеря работа. Живея с илюзия, че ще станат по-добри нещата. Като тръгна сутрин, прекръстя се и казвам: „Бог напред, аз след Него.“ Друго какво мога да направя...

Цялото интервю можете да гледате тук

« назад