„Човек е това, което носи в душата и в сърцето си“

ЕВ, 30.04.2009



Интервю на Габриела Николова с Велко и Аделина Велкови. Те са семейни от една година. Аделина е на инвалидна количка от 10-годишна възраст.
Ще се опитаме да разберем как тя носи кръста на инвалидната количка и как той е решил да свърже живота си с такава жена. А също и какви са трудностите и предизвикателствата във всекидневието им.

Около великденските празници човек се замисля за голготския кръст. Какъв е кръстът, който носите във вашия живот?
Аделина: За мен животът беше кръст. Инвалидната количка, проблемите и трудностите ме смазваха, принуждаваха ме всеки ден да мисля за смъртта, а не за живота. Когато познах Исус Христос като Господ и Го приех в живота си, аз поставих всички тези проблеми на кръста. От този момент нататък не мисля за бремето. Мисля за живота, който Исус донесе в мен, в моя дух, в моята душа. Имам радост, защото Исус стоя на кръста много малко. Той възкръсна и сега повече си мисля за възкресението. Може би на хората ще им се стори неестествено, но аз вече не забелязвам инвалидната количка. Тя е просто инструмент, който използвам така, както хората в света използват краката си. Инвалидната колика е средство да се придвижвам.

Как разбирате този стих, в който Господ Исус Христос заръчва всеки да вземе кръста си и да Го следва?
Велко: Според мен това, което Христос е искал да каже, е ние да приемем тази размяна на кръста и след това да продължим с вяра в сърцето, че Той е нашият Заместител и Той е Този, Който е направил размяната.
Аделина: За мен този въпрос е малко по-труден, защото аз всеки ден „вземам“ кръста си. Това означава всеки ден да се смирявам, всеки ден да давам почит на човека до себе си, всеки ден да прощавам. Всеки един човек носи своя кръст. Това не е да носиш някакъв товар, а да можеш да се смириш, да можеш да дадеш почит, да можеш да поискаш прошка, да можеш да дадеш прошка. Това е кръстът. Не приемам това, че когато съм сключила брак със съвършено здрав физически човек, за него аз трябва да бъда кръст. Ако той гледаше на мен по този начин, аз щях да съм много нещастна съпруга. Напротив, аз знам, че съм благословение за него.

Вие споменахте, че когато сте предали живота си на Господ Исус Христос, тогава нещата са се обърнали. Вие не сте в инвалидна количка по рождение. Как се случи това и как реагирахте тогава?
Аделина: Бях 10-годишна, вирусно заболяване ме прикова на легло от кръста надолу. Започнах да се придвижвам с патерици. Дълго време ходих с тях, но в един момент просто реших, че за да запазя ръцете си здрави, трябва да се придвижвам с инвалидна количка. Но животът продължава, независимо дали човек е в инвалидна количка, или не. Той има същите мечти. Не външната страна на нещата е важна. Когато човек погледне една картина, той не гледа рамката, а картината. Човек е това, което носи в душата и в сърцето си. Това, което Бог е поставил дълбоко в него.

Знаем, че България определено не е страната, която е устроена да е удобно за инвалидите. Това е едно предизвикателство. Кое ви даде сили да приемете това предизвикателство, сключвайки брак с Аделина?
Велко: Когато купуваш нещо, ти гледаш опаковката. Тя може да е много лъскава, но когато я отвориш, за твоя огромна изненада можеш да откриеш развален продукт. Апостол Петър в своето Първо послание, глава 3, описва жената, която се украсява с вътрешния човек – това е, което има цена и стойност пред Бога. Ето това търсих аз и това намерих в Аделина. Всъщност това беше определящото да взема решение. За мен тя не е тежест, а напротив – опора.
Аделина: Аз дълго време съм живяла сама. Бях свикнала да се оправям в живота сама, да бъда независима. Не обичах да се съобразявам с някого, особено с мъж. Срещнах Велко и той беше първият мъж, пред когото аз се смирих. Реших да се съобразявам с него, защото той не ми го наложи. Неговата любов и доброта, това, което той носеше в сърцето си, това, което изявяваше към мен, стана естествено. Аз реших, че мога да му бъда помощник, колкото и невероятно да звучи това. Когато се придвижвам в инвалидна количка, повечето хора си мислят, че той е мой помощник. И това е така. Но аз смятам, че също съм му достоен помощник и мога да бъда такъв за него.
Велко: В България, когато споменеш думата инвалид, всички хора си представят, че това е много трудно подвижен човек, такъв, който дори няма място в обществото. Когато ние решим да излезем, било на кино или да пазаруваме, особено в по-старите сгради, средата е труднодостъпна. Ние се справяме, защото сме двамата и полагаме общи усилия. Но човек би се придвижвал трудно, ако е сам. Аделина: На нас ни беше много трудно да си открием жилище, където да живеем. В момента сме на квартира. Дадохме обяви в интернет, обадихме се на приятели, с месеци не можехме да намерим достъпен блок, където да няма стълби. Аз ходя на работа всеки ден, излизам самостоятелно, прибирам се самостоятелно, първото условие за квартирата беше входът да бъде достъпен, да няма стълби.

Габриела Николова: Това са трудни неща, но виждам, че те не ви притесняват, напротив, това е още едно предизвикателство да докажете, че надежда, радост, вяра и щастие могат да имат всички хора, независимо от това дали са в инвалидна количка, или не.

« назад