Обезсърчението

Ивайло Ябълкаров, 18.03.2009



Прочутият гръцки баснописец Езоп бил роб у философа Ксант. Един ден господарят му поканил гости и казал на Езоп да купи от най-доброто месо и да го приготви за вечеря. Всички сготвени ястия били от език. Ксант се ядосал и му казал:

– Нищо друго ли няма? Нима не ти казах да купиш от най-доброто месо?

Езоп отвърнал:

– Всичко, което казваш, е вярно. Но кое месо е най-хубавото, кое е най-доброто? С езика се създава цялата мъдрост. Без него не можем нито да купим нещо, нито да продадем, нито да разменим. Чрез езика се създават градове, издават се закони, водят се разговори. Без него животът ни губи смисъла си. Има ли месо по-хубаво и по-добро от езика?

Всички оценили мъдростта на Езоп. Господарят му не го наказал. След няколко дни отново поканил приятелите си на гости. И казал на Езоп:

– Купи каквото е необходимо. Но понеже вършиш винаги точно обратното на онова, което ти казвам, купи този път от най-лошото месо.

За голямо учудване на Ксант и на гостите отново всички блюда били с език. Този път философът съвсем се разгневил, но Езоп спокойно му отговорил:

– Ти каза: „Купи най-лошото.” Благодарение на езика се пораждат вражди, свади, завист, ревност, омраза и война. Най-лошото от всичко е езикът.

Библията ни учи, че използваме езика, за да благославяме, благодарим и насърчаваме, но и за да обиждаме, клюкарстваме, нараняваме и обезсърчаваме (Яков 3:9–12). Апостол Яков дори се чуди как може едно и също нещо да служи и за добро, и за лошо. Той пита риторично възможно ли е от един и същи чучур да тече и сладка, и горчива вода. Воден от Божия Дух, той стига до извода, че който владее езика си, е съвършен човек.

За съжаление това определение почти не важи за нас. Понякога успяваме да се въздържим и да не излъжем, да скрием част от истината, знаейки, че това е грях. Друг път в изблик на гняв не можем да се възпрем да не кажем неща, за които после съжаляваме.

Трудно се въздържаме да не сринем човека със земята, защото прави нещо, което не ни допада. А често се държим така, сякаш разбираме от всичко. Критикуваме, даваме оценки, обезсърчаваме хората около нас, без да се замисляме, че отстрани всичко изглежда много лесно. Трудността идва, когато започнем да вършим нещо.

Не отричам възможното благотворно влияние на критиката. Не твърдя, че е необходимо да се съгласяваме с всичко безропотно или да не отчитаме недостатъците на хората около нас. Но критиката би била полезна единствено когато е насърчителна, градивна и конструктивна. За съжаление и при нас, в християнските среди, се набляга на разрушителната критика и на премълчаното насърчение, „за да не се възгордее човек”.

В много църкви думата похвала се приема за мръсна, а думата насърчение – за непозната. Разбираме от всичко – това всъщност е характерна черта на българина, който по презумпция е вещ във футбола, образованието, политиката, икономиката… Дори в повечето случаи да не се е занимавал никога с тези неща.

Това е характерна черта и на много християни. Те претендират, че разбират от проповеди, макар и никога да не са заставали зад амвон. Заявяват, че могат да измислят по-добра рождествена или великденска програма, да напишат по-добра статия, макар че никога не са и опитвали да го правят.

Лесно се коментира отстрани. Лесно се сочи с пръст от място. Лесно се обявява нещо за безсмислено и скучно, когато не правиш нищо. Лесно се критикува. Трудно се увещава и насърчава.

Един от младежите в нашата църква казва, че вярващите сме единствената войска, която се самоунищожава. Наистина е така. Помислете си за клюкарстването и одумването, за обезсърчението във взаимоотношенията. Завистта, омразата, партизанствата, лицемерието, обезсърчението – всички те са оръжия, които дяволът поставя в ръцете на християните, за да се нараняват взаимно.

Има една стара история. Сатана искал да се похвали с оръжията, които използва, за да тормози Божите деца. Затова той направил изложение. Сред инструментите му за мъчение били завистта, омразата, измамата, похотта. Настрани от другите било изложено едно много изхабено и зле изглеждащо оръжие. Дяволът обяснил, че видът му е такъв, защото с него си служи най-често. С него успява да проникне в съвестта на хората – това оръжие е обезсърчението.

Защо обезсърчението е толкова успешно оръжие?

Поради грехопадението на Адам в човека се загнездил егоизмът. Той ни пречи да считаме другите за повече от нас и да им отдаваме почит. Той насочва погледа ни към чуждите грешки, недостатъци и слабости. Той ни подканя да бръкнем в чуждото око и да извадим съчицата от там.
Ясно е, че след като нещо се прави от човек, то е възможно в него да има недостатъци. Но понеже в нас живее Бог и Неговата любов, ние сме призвани да се обичаме, почитаме и уважаваме. Ако аз обичам някого, ще внимавам какво говоря, за да не го обезсърчавам с думите си.

Насърчението не означава никога да не наставляваме или да не поправяме, когато се налага, но то изисква и да аплодираме положените усилия.

Веднъж едно малко момченце се върнало щастливо от училище. Родителите му се заинтересували от причините. То им разказало, че в новата пиеса, която ще се играе, му дали роля – да стои отстрани и да ръкопляска. Колко от нас биха се радвали на подобна роля?
В Библията се казва да се насърчаваме и назидаваме (I Сол. 5:11). Не само да се назидаваме, но и да се насърчаваме. Не бива да изпускаме първото, защото:

– пасторите се нуждаят от насърчение;

– младежките ръководители се нуждаят от насърчение;

– служителите се нуждаят от насърчение;

– хвалителите се нуждаят от насърчение.

Тези, които ни служат, се нуждаят от насърчение. Вие се нуждаете от насърчение. Една сграда се руши за минути, а са необходими месеци, за да се издигне отново.

Един човек или един служител може да се съкруши за секунди, а са необходими понякога години, за да се възстанови.

Обезсърчението руши. Насърчението гради.

Ти с кое си служиш?

« назад