Лекарство за болното ни общество

Ивайло Ябълкаров, 11.06.2007

“Според мен насилието се дължи главно на проблемите в семейството. Тези, които имат такива проблеми, сякаш няма къде да изкарат напрежението и яда си, и често се поддават на гнева.”

“На последния голям побой имаше кухненски ножове, газови пистолети, боксови бухалки.”

“Буквално ме смачкват с думите си, само защото съм различна. Подиграват ми се ежедневно…”

(мнения на тийнейджъри за насилието сред младите)

Не бях от забелязващите се ученици. По мое време (което не беше много отдавна) се запомняха или тези, които буйстваха и правeха щуротии или тези, които бяха пълни отличници.

Е, аз не бях в нито една от двете групи. Може би затова още от първия месец в гимназията ме набелязаха. Не бях човек, който псува, който налита да се бие или шуми, и сигурно това беше причината да ме нарочат. Ако бяха само съучениците от моя клас - добре, но в “играта” се включиха и момчетата от съседния клас.

Бях се научил да нося на подигравки заради фамилията си и заради това, че нося очила от малък, но не бях подготвен за това, което ме очакваше. “Играта” на моите съученици включваше опит с всички възможни средства да ме сбият с момче от съседния клас. То нямаше нищо против и участваше с голямо желание в “забавата”. Аз обаче, макар че тогава не ходех редовно на църква, мислех, че боят не е решение на един спор. Бях твърд в намеренията си да не се поддам на провокациите.

Колко седмици и месеци издържах стоически всякакви обиди, насочени към мен и семейството ми. Налагаше се да си затварям ушите за вулгарните изрази и то в продължение на много време...

Обаче не съм герой. Накрая не издържах. Писна ми. Помолих за съвет по-голям познат как да набия по-високо и силно момче. Получих го. Натрупал необходимото знание, се настройвах за победа и се надявах, че това ще е достатъчно, за да ме оставят на мира. Не исках повече да се бия.

Един ден, преди да се поддам на мераците да ме сбият, си спомних, че когато съм ходил на църква, бях научил, че Бог помага, когато Го потърсиш в молитва. Защо пък не? Все пак можех да се помоля да се наредят нещата. Така и стана...

Бог разреши проблема по най-добрия начин. Явно им бях омръзнал. Явно Бог направи така, че да им омръзна.

Опитът ми с насилието в училище не е най-тежкият. Но  насилието между децата във всичките му форми – физическо, психическо, емоционално – е факт, и то не само отпреди няколко години, но като че ли още повече сега.

Статистиката “гърми” в ушите ни с резултатите си: около 70% от българските ученици признават, че в училището им е имало случаи на агресия. 55% разказват, че лично са били обект на насилие.

Според учащите се най-сериозните проблеми в училище са агресията, слабата дисциплина и употребата на алкохол. Специалистите смятат, че причината за всичко се крие в това, че сме преминали от колективното самосъзнание към пълен индивидуализъм, затворили сме се в себе си. С поведението си казваме: “На никой не му пука за мен, защо на мен да ми пука за някого.”

Човек достига до жестокост, за да се примири със собственото си страдание. Трябва да си изключително силен психически, за да не пожелаеш да разпростреш собствената си болка и страдание върху другите. У човека съществува една естествена тенденция – когато страда, да накара другите да страдат повече, за да може той да си каже: “Е, има и по-зле от мен”. В това е смисълът на известната поговорка: “Я не сакам да съм добре, сакам Вуте да е зле.”

За тази “естествена тенденция” на надделяващото зло говори и апостол Павел, когато казва, че вътре в него се борят доброто и злото: “Защото зная, че в мене, сиреч, в плътта ми, не живее доброто; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша. Защото не върша доброто, което желая; но злото, което не желая, него върша.” (Римляни 7:18-19)

Друга съществена причина за върлуващото насилие между младите е, че те нямат положителни образци и авторитети. Обществото ни си няма изявен лидер. Според психолозите на нас са ни нужни духовни водачи, понеже сме в “културата на лустрото”, т.е. ти си това, което притежаваш.

Кой може и трябва да насочи младежта към подходящия еталон? На първо място би трябвало това да са родителите. Изследванията обаче сочат, че над 70% от родителите не се интересуват какво става с децата им. Всъщност те се интересуват предимно от това децата да постигнат високи оценки, а не да са психически и емоционално добре.

Кой може да бъде подходящ пример за следване? Някоя шоу-звезда с неморален живот, рекламирана шумно в медиите? Или известен футболист, който налита на бой и ругае пред телевизионните камери?

Наистина се нуждаем от духовен лидер, но не е подходящо това да е несъвършена човешка личност. Духовен водач може да бъде само Исус Христос. Ние сме тези, които трябва да Го представим на другите, като осветяваме тъмните места и осоляваме неосолените животи.

Според общественото мнение агресията и жестокостта в човека могат да бъдат туширани и удържани с помощта на възпитанието, знанието, културата, религията, еволюцията. Някои от тях сигурно помагат. По-доброто възпитание може да научи агресивните хора, че насилието не е решение, но не може да им помогне да се справят с него. Многото знания могат да ни научат, че с разговор, а понякога и с мълчание, може да бъде избегнат безсмисления бой. Но всичкото знание на света не може да ни даде сила да отпуснем свитите юмруци, когато сме готови да “разкажем играта” на някого. Религията не помага… Не помага и фитнесът… Не помага часът на класния… Още по-малко ни е от полза еволюцията.

Само Някой, Който знае, че сърцата ни са страшно болни и Някой, Който знае как да ги утешава и успокоява може да помогне. (“Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.” – Матей 11:28)

Това е Бог. Той е лекарство за болното ни общество и измъчените ни сърца.

Можем да се молим светът да Го приеме и да се стараем чрез думите и живота си да Го правим видим за останалите.

« назад