„В спора се ражда истинската караница

Данаил Налбантски, 14.03.2007

Напоследък родният интелектуален живот беше обогатен с един нов жанр. Появиха се по медиите предавания, наречени дискусионни, само че не в традиционния смисъл, а в по-различен. Накратко казано, събират се в едно студио двама или повече участници, излиза един водещ, обявява темата и започва дискусията. Каква ти дискусия, това е надприказване, горещ спор. Направо казано – кавга. Както гласи девизът на едно такова предаване: „В спора се ражда истинската караница.”

Когато има някакъв въпрос, който трябва да се обсъди и да се намерят пътища за решаването му, нормално е хората да се съберат, да седнат и да започнат да го обсъждат. Един каже едно, другите го изслушат и се съгласят с някои негови тези, с други не се съгласяват. Кажат те какво мислят, другите се произнасят по тяхното виждане. Така постепенно се оформя решението или, ако това не стане, все пак е направена една крачка към намирането на отговора. Това е нормалното, така се водят дискусии, така се споделят мнения, така се търси истината.

Да, но въпросните предавания нямат подобна цел. Тяхната цел е участниците просто да се карат. Ако единият каже нещо, другият веднага трябва да го опровергае, дори да вижда, че той има право. И всичко това става по възможно най-агресивния, креслив, войнствен начин. Изключено е двете страни да се съгласят. Ако това случайно стане, предаването се е провалило. Накрая водещият прекратява спора поради изтичане на времето и мъдро обобщава, че хората са различни, мислят по различен начин и всеки има своята истина. Прекрасно е, че е така и че всеки може да изказва свободно мнението си. Довиждане до утре.

Това явление е още един признак за дълбоката духовна криза, за безцеремонното потъпкване на всякакви ценности, за изгарянето на последните мостчета между хората, все още оцелели след жестоките бомбардировки на материализма. То говори, че всеки се чувства сам, безмилостно и безнадеждно сам пред една мистична машина за потискане на човека и промиване на мозъци, която му мисли само злото и гледа да го измами, без той да се усети. Всеки е враг на всекиго, никой не бива да се доверява на никого, трябва да пази не само имота си и парите си, но и мнението си, философията си за живота, убежденията си от мошениците, които се въртят наоколо и искат да го ограбят. Няма ценности, няма морални норми, няма общоприети виждания, няма истина. Истина е това, което отделният човек мисли, и той не бива да приема нищо отвън, защото то е една прикрита форма за обезличаване, един елегантен Троянски кон в съзнанието му.

В такава атмосфера все по-трудно става християнското общение. Християнството е вяра на общението. Хората се търсят един друг, разменят мнения, опитности, изводи. Това не е вяра, която разделя хората, а ги събира. Всеки е готов да чуе нещо и да го приеме. Не сляпо, разбира се, но не и с ината на опърничавия скандалджия, който ще намери начин да каже на бялото черно само защото неговият опонент твърди, че то е бяло.

Трябва да се пазим от тоя дух! Сатана иска първо да ни раздели, за да може после лесно да ни завладее. „Разделяй и владей!” не е нито римски, нито английски, а дяволски девиз. Духът на сляпа и безмозъчна караница, на отхвърляне на чуждото мнение, на тъпоглаво упорстване на своето е убийствен. Той не ражда личности с мнение и позиция, а нещастни и самотни хора, които се друсат с караницата като с наркотик и всяка следваща доза става по-голяма. Нали помним кои хора си запушваха ушите и се хвърляха да убиват с камъни и да разпъват на кръст? Затова имаме уши, за да слушаме, а не само уста, за да крещим собствените си лозунги, които впрочем почти винаги са погрешни.