САМИ СТЕ

Данаил Налбантски, 16.01.2007

На мене вече ми е тягостно да слушам всеки ден за сестрите в Либия и ожидам тоя случай да се разреши най-после, а не знам тия клети жени как се чувстват, след като понасят всичко на собствения си гръб...

Има нещо много некрасиво в цялата тази история. Някак много лесно е да се обявиш в тяхна защита. Гледам тия хора, които вървят по улиците с лентички на дрехите, и ми става неловко. Колко безболезнено можеш да представиш себе си като състрадателен човек, който мисли за осъдените жени и ги подкрепя! Само една лентичка на дрехата и готово. Че даже и тя е безплатна. Като подкрепяш някого, трябва да те заболи малко, да се ангажираш с нещо. Съмнявам се, ако излезе някаква инициатива не да носим безплатни лентички и стикери, а да дадем по някой лев, дали такава масова подкрепа ще има пак. Когато човек застава зад някаква кауза, трябва да е готов и на някаква жертва – било по-малка или по-голяма.

В нашата родина има доста неща, които ме карат да се съмнявам в колективното чувство на българина, в истинността на патриотизма му, в готовността му да се бори за някаква добра кауза. Виждам масов егоизъм, стремеж лично да се измъкнеш от блатото и когато си вече навън, да погледнеш ехидно ония, които не могат да излязат. Тия дни ми се наложи да чакам час и половина, за да си платя тока. Когато вече платих и въздъхнах с облекчение, се улових, че хвърлям един малко надменен поглед към дългата опашка: „Чакайте, скъпи душици, чакайте! Както аз чаках, така и вие ще чакате.” Казах си: „Ах, душо българска, защо бе, защо не се съюзите всички и да ги питате тия, дето го измислиха това „улеснение” как я мислят тая и защо се гаврят с нас? Защо гледате да се спасите всеки за себе си и така улеснявате душманите си?”

Чудя се къде бяхме цели 8 години, че да се сетим за тия жени. Ако бяха затворили 5 американки или 5 французойки, не ми се мисли какво щеше да стане. Обществеността щеше да вдигне такъв вой, че не 8 години, а 8 месеца нямаше да ги държат. Ама ние все чакаме някой отгоре да ни каже: „Сега недейте протестира, чакайте! Мълчете! Хайде сега, почвайте един през друг да протестирате. Ще ви дадем лентички.” Както едно време на манифестациите ни даваха готови плакати да носим, а после си ги прибираха пак в склада на училището.

То сега ще бъдат едни протести, едно чудо... Молебени, вой на сирени, походи, митинги. Певците песен правят „Не сте сами”. Лентичките някой ще ги отпечата и ще му се плати за работата. Май някои хора ще направят пари от тия жени... Много хора ще си направят реклама, ще си вдигнат рейтинга, ще получи българският национализъм една яка инжекция. Всеки ще се надпреварва с другите каква по-оригинална идея да измисли. И всичко това идва не като спонтанна изява на гражданското общество, а по внушение отгоре.

Чух, че в Либия в момента работели 5 хиляди българи. Сигурен съм, че един от тях няма да си сложи лентичка. Иначе може и него да го приберат при сестрите. Всеки един от тия хора с присъствието си в джамахирията негласно казва: „Да, прав сте, полковник Кадафи! Хубаво правите, че държите тези жени в затвора!” Ако ги попитаме биха ли си тръгнали от Либия в знак на протест срещу несправедливостите, едва ли някой ще откликне. Протестът си е протест, парите са си пари. Не е хубаво в Либия, но повече пари падат, отколкото в скъпата родина. Има и други протести у нас тия дни. Протестират срещу пречките пред продажбата на земи в привлекателни места на страната. Протестират срещу акциза за ракията

« назад