Блудният син, който никога не се завърна у дома

Институт за българска протестантска история, 05.01.2007

Истини за българския комунистически лидер Георги Димитров

През есента на 1898 г. от амвона на голяма бяла църква слиза с бързи, тежки стъпки пасторът – снажен мъж, когото непознати често бъркат по осанката и облеклото с банкера в града. Мигове преди това хората заглъхват; проповедта е прекъсната от момичешки писъци и сърцераздирателен плач. Конфузната тишина, в която отеква ехото им, нарушава циничния смях на гръмко говорещ младеж на една от скамейките. Богомолците са смутени от вулгарния му език. Момичета, заели места пред младежа, плачат. Едно от тях става и, видимо разстроено, напуска богослужението, придружено от майка си. Със силна хватка за врата и няколко тежки удара пасторът изхвърля нахлулият полупиян смутител на дъждовната улица.

Отвъд оградата младежът не спира да буйства, а богохулните му крясъци кънтят през прозорците на църквата. Пасторът невъзмутимо се връща на амвона и продължава неделната си проповед, а песнопението след нея заглушава виковете. Дни по-късно прозорците на църквата са счупени - не за първи път. Всеки християнин в общността знае чие дело е това. Родителите на младежа изпитват особена болка. Те са безпомощни пред растящата с годините на възрастта му неприязън към църквата, християнството, хората и Бог. Едва десет- годишен, този млад човек взима решение никога да не стъпва в църква, след като е изгонен от неделното училище заради неприличното поведение и агресивния си характер. На 12 години е изхвърлен и от училище по същите причини. И към двете институции той развива комплекси и ненавист. И на двете той ще си отмъщава цял живот – на християните и на интелигенцията.

Баща му заболява и умира от болка по никога незавърналия се в църквата блуден син. Майка му и двете му сестри правят многобройни опити да върнат отпадналия към християнската вяра и цял живот (където и да се намира) го следват с тази мисия като добри самарянки. Безуспешно!

Сцената не е от американски уестърн филм, където благоприличието и невинността се конфронтират с местния злодей и духовникът напуска сдържаността си, за да го накаже лично със сила. Това се случва в българския град Самоков. А пасторът е първият български абсолвент в „Харвард” – Стоян Ватралски - брилянтен ум, оставил ярки следи сред академичния елит в престижния университет; завърнал се в България, преподавател в Американския колеж, лектор в Софийския университет, поет и публицист, чиито избрани съчинения ще се издадат в 17 тома през 30-те години; приятел на Вазов, Шишманов, Симеон Радев и Яворов. Шестнадесетгодишният младеж, когото пастор Ватралски изхвърля от църквата си, е Георги Димитров, бъдещият комунистически диктатор.

Близо 4 години по-късно, през пролетта на 1902 г., известният американски богослов Ф. Е. Кларке е гостуващ лектор в Американския колеж в Самоков. Лекциите му се радват на широк интерес от студенти и общественост. Групи студенти и интелектуалци пътуват от София, за да участват в дискусиите с него. Кларке е организаторът на християнското младежко движение в САЩ през 1881 г., което не губи популярността си и до днес с общоцърковните младежки организации YMCA и YWCA. За американската преса Кларке ще сподели: „Oтдавна не съм прекарвал такава благословена атмосфера като тази в Самоков, България.” Това, което теологът пропуска да каже, но отбелязва в дневника си, е сблъсъкът му с провокациите на един 20-годишен словослагател, работещ в печатницата на евангeлската мисия в Самоков; приет на работа там, въпреки негодуванието на църковното настоятелство. Само по молба на майка му, член на евангелската конгрегационна църква в София, младежът е допуснат да си изкарва прехраната като печатар. На всеки в аулата на колежа прави впечатление кресливият глас, с който младият мъж се опитва да обърне дискусията по богословски проблеми в дискусия за марксизъм и революционен атеизъм. Кларке и слушателите на лекциите му нямат представа, че стоят пред бъдещия комунистически диктатор Георги Димитров. Този, който 45 години по-късно убива без съд и присъда при инсценирани процеси свещеници и пастори, църковни служители и миряни в затвори и концентрационни лагери.

 Като печатар в Самоков, той злоупотребява с даденото му само от християнско милосърдие работно място в печатницата и краде пари, хартия и мастило, за да печата комунистически позиви и антирелигиозни брошури. Печатницата е оборудвана с модерна техника. В нея се печата не само евангелска богословска литература, но и православна. Много често политици и партии ползват техническите й предимства за своите издания.

Там се печата партийната литература, вестникът и агитационните материали на ръководния орган на радославистите – една от големите български либерални партии след схизмата в либерализма, последвала смъртта на Стефан Стамболов. Младият Георги Димитров отива далече и си позволява да прави коректури дори на текстовете на д-р Васил Радославов. Последният е по-скоро впечатлен, отколкото ядосан. Младежът напуска училище на 12 години, но е очевидно интелигентен; умее да изчита и систематизира огромно количество текстове. Единствен проблем за Радославов е крайното му увлечение по марксизма. То е толкова крайно, че не допуска и мисълта за социалдемокрацията на Едуард Бернщайн – равноправие между класите посредством постепенни социални промени чрез политически средства, без насилие. Това е чуждо на Георги Димитров.

 Макар да се прикрепя към кръга на Димитър Благоев, той е видимо комплексиран от по-образованите от него социалдемократи. След разцеплението в българското социалистическо движение и революцията в Русия Димитров хитро преценява, че мястото му е при тесните социалисти – те са многобройни, изключително агресивни, милитантни, готови на всичко в името на комунистическата идеология; за тях насилието е революционен култ; необразованите в редиците им са мнозинство, а с натрупаните опит и знания чрез самообучение той еволюира бързо в техен младежки лидер. Това се осъществява благодарение на конспиративната му дейност, организираните стачки и войнишки бунтове през Първата световна война. Въпреки всичко, лидерите на българските демократични партии го възприемат като безопасен и го оставят (като най-младия д

« назад