Христос сред нас

Весела Илиева, 03.01.2007

Великата Махалия Джаксън няма право да ходи на училище, защото е единственото чернокожо бедно дете сред множеството бели бедни деца в квартала си. Расовата сегрегация е от значение дори сред мизерстващите. Махалия е от онези упорити деца, които се съобразяват с обстоятелствата, но не им позволяват да ръководят живота им – тя не се бунтува, а се самообучава.

Вече световноизвестна госпъл певица, носителката на „Грами” може да си позволи да живее със стандарта на високата средна класа на Севера в САЩ. Християнският свят се наслаждава на нейната „Тиха нощ, свята нощ”. Превъзходните й изпълнения взривяват концертни зали и църкви, но не й е позволено да се засели където иска – принудена е да си купи къща в квартал на чернокожи американци. Няма значение, че на всяко Рождество президент, политици и бели американски християни слушат и пеят нейните песни.

Не бой се, защото Аз никога няма да те оставя

Защо не я огорчава това, а благодари на Христос за всичко? Този въпрос отправят към нея журналистите. Защо не се бунтува? Може би защото е закърмена с изпитания и защото знае, че всеки християнин по различни начини е изпитван в живота си. А може би защото е научена да получава помощ само свисше. Прехвърляна като дете от роднина на роднина, тя почиства и прислужва по чужди домове до 27-ата си година. Загубва част от рода си в расовите размирици в Американския юг през 20. век. Тя няма за дълго свое семейство – редица обстоятелства, най-вече пословичната й безкомпромисност в живота й, я обричат на самота.

Въпреки всички житейски удари вярата й в Христос, в Неговата сила и висша промисъл никога не са под въпрос. Това се чувства във всяка нейна прекрасна песен. Присъствието на любящия и всесилен Бог в живота й разкрива всеки тон, всяка сричка в песните. На онези, които я питат как се самоопределя, на кого принадлежи феноменалният й музикален стил, тя заявява: „Аз съм Господна.” При всички обстоятелства това е така!

Махалия пее до смъртта си с пълното съзнание за преходността на този свят и за съществуването на един по-добър. Такова е мисленето и на нейните предци, изгорени живи в местната църква в градче в щата Алабама от ку-клукс-клан през 30-те години на 20. век.

Ако и да ме изоставят майка ми и баща ми, Ти, Господи, не ме отхвърляш никога. Ти си Мое прибежище!

Кърк Франклин прехвърли тридесетте през 2006 г. Има 3 награди „Грами” и 6 платинени албума, няколко топ 10 места в „Билборд”. Франклин написа история в християнската музика, издаде албуми и направи концерти, които възродиха госпъла за поколението на Generation Х. И стимулираха много други певци християни да се завърнат към корените на музикалния си път. Боно и Ди Ейдж от U2 признават, че дължат много на Кърк Франклин за утвърждаването на вярата им в Христос.

Той е наричан с много имена: „ангелския глас”, „най-комплексния композитор в съвременната християнска музика”, „човека с перфектен слух”, „диригента, който може да направи от всеки човек певец и от всеки тон да сътвори полифонично чудо”. В интервюта на живо човек разбира, че перфектният певец Кърк Франклин не може да говори правилно, има сериозен дефект и заеква много силно. Вроденият му недъг изчезва само когато пее.

Кърк Франклин е осиновен на 3-годишна възраст и отгледан от баба си Гертруда. Баща му и майка му го изоставят пред вратата на двора й с една бележка и малко мръсни дрехи – двамата са наркозависими и впоследствие умират в неизвестност. В своята автобиография той нарича баба си „единствената майка, която бих могъл да имам – мама, която ме доведе до Христа; която не позволи на никого да ме мачка в живота; която ме извеждаше всяка неделя от бедната ни къща, за да ме поведе с гордо вдигната глава на църква”. В църквата, която тя посещава, Кърк започва да пее от 5-годишна възраст като солист. Едва 12-годишен, ръководи църковния хор. Баба му го научава да свири на няколко инструмента. Тя работи като чистачка и с всеки спестен долар финансира обучението му.

Конфликтите с християни и духовници са голямо изпитание за младия Франклин, но той израства в тях. „Винаги гледах към Христа и ближния. Имах примера на всеотдайната любов на моята духовна майка във всеки момент, когато някой се е опитваше да ми наложи мнението си или да ме смачка заради недъзите, с които съм роден”, споделя той пред Джей Лено.

Вие сте солта на земята

В един български град 18-годишно момиче се сблъсква всеки ден на моста на път за гимназията с просеща своя връстница от ромски произход. През зимата след няколко месеца я вижда, че краде във влака, който пътува за столицата. Следващата зима се спъва в нея на неосветен тротоар. Тя лежи премръзнала, пребита и полупияна на улицата. Често пътищата им се кръстосват, когато момичето отива на църква. При всяка среща се моли за нея, дава й храна и я благославя. Преди да напусне града, споделя с пастора за безпризорната и след много разговори я довежда в църквата, търсейки някого, който да се погрижи за нея.

Лукановата зима взима само в този град близо 30 жертви. Църквите раздават храна по улиците. Пакетите с храни и супите са пратени от европейски и американски църкви. Те се конфискуват, както повечето църковни дарения по това време. Не само за бедни, бездомни и стари хора, а за всички важи правилото „Всеки да се спасява сам” и „Човек за човека е вълк” (перифразирано от Хобс, важащо за римляните).

След 10 години, когато се завръща в България за Рождество, отново я среща в църквата – със семейството и съпруга й. Двамата имат сходна съдба – запознали са се, след като са изминали труден житейски път, и са намерили мира и опрощението на Христос. Благодарение на помощта и любовта на християни от православна и евангелска църква двамата имат свой дом, образование и работят като служители. На рождествения празник с неприкрита радост гледат пиесата за раждането на Младенеца, която неделното училище представя. Петгодишният им син е в ролята на един от ангелите и благовестява на овчарите: „Син ни се роди, Спасител се даде нам!”

Там, където са събрани двама или трима в Мое име, Аз съм сред тях

В един от лагерите на ГУЛаг в Сибир през 1940 г. се срещат пастор Клайн (руски лютеран от немски произход), пастор Некрасов (баптист) и католикът Ярузелски (от полски произход, заловен при опит за саботаж в Украйна). По-късно в бараката им са хвърлени пребити бесарабският петдесятен пастор Белчински и отец Симеон – православен епископ от околността на Ростов на Дон.

В началото те са чужди един на друг. Всеки е скрил по един разкъсан лист от Библията, чете го скришом, моли се самотен в ъгъла си, а после разговаря от собствената църковна позиция с околните затворници. Говори им за Христос така, както е научен от традициите на деноминацията си.

Невъобразими са мъките, униженията и подигравките, гаврите с вярата им и с тях като личности.

При екстремни обстоятелства, сред обезверени хора, сред загубили и последния белег на хуманност мъчители, петимата християни стигат след месеци до единствено възможното заключение: че Господ ги е събрал тук заедно и ги е поставил пред голямо изпитание, подобно първоапостолите; че Бог иска да ги научи на всичко, на което първата църква е учила хората, когато е била гонена, връзвана в окови и мъчена.

Аз Съм, Аз Съм, Който ви утешавам! Да се не боите от смъртен човек

Петимата започват да се събират редовно на молитва преди и след каторжния труд. Делят заедно плесенясалия си хляб, записват спомените си, части от Псалмите и от Божието Слово с въглени на амбалажна хартия, грижат се един за друг и за затворените с тях мъже. Благовестието на Евангелието от устата на петимата е силно – в няколко от бараките затворниците се обръщат към Христа, кръщават се при минус 30 градуса в ями с разбит лед. Някои надзиратели повярват, вследствие на изповяданата вяра в Исус Христос от мъчители се превръщат в мъченици. Те са обречени на тежката участ на затворника или изчезват безследно, споделяйки смъртта на десетките милиони жертви на кръвожадния комунистически моллох.

Петимата оцеляват до 1951 г., когато заедно са разстреляни. Коленичили един до друг, с хванати ръце и молитва на уста, те остават жива картина за новоповярвалите в лагера, за истинския образ на Христовата църква. Заедно пред своя Господ, далече от църковни разногласия, те са единни в Словото и Духа на Христа, изправени пред един общ враг, изпитани и издържали победа.

Различни части на едно Тяло

В Католическия семинар следват протестанти, а Евангелският факултет има свой Институт за история на православието, в който следват православни богослови. Подобна идея не е фикция, а реалност в един университетски европейски град в родината на Реформацията. Всички те са колеги и споделят една съдба – подготвят се за служение сред църквите си.

Те изучават своите традиции и тези на другите части на Тялото Христово. Общ семинар на трите клона на църквата се провежда на всеки два месеца. Залата с 1800 места е препълнена, при хубаво време навън са поставени микрофони. Слушателите обикновено са насядали и на пода в гигантското хале пред входа на залата. Протестантски богослов изнася реферат върху Албертус Магнус и Франциск от Асизи, православен монах представя теологията на Карл Барт, а студентка католичка запознава аудиторията с наследството на Йоан Златоуст. Обикновено семинарът завършва с обща молитва и хваление. На Рождество в градските и университетски църкви се носят песнопения от цял свят. Хорове от Канада, Румъния, Южна Африка, Великобритания, Полша, САЩ и Чехия събират в католическите и евангелските църкви християни от всички деноминации.

В катедралата „Св. Доминик” тази година (2006 г. – б.р.) се честваха две събития: приемането на България и Румъния в ЕС и 100-годишнината от рождението на д-р Дитрих Бонхьофер. По време на първото събитие се произнесоха молитва и благословения за обществата на двете държави, за всички църкви на румънските и българските християни от трите клона на църквата, които съвсем скоро ще бъдат не само духовна, но и институционална част от голямото европейско християнско семейство. По време на второто събитие беше отбелязано, че евангелският богослов Дитрих Бонхьофер се опитва да спре Хитлер и заплаща за това с живота си. Един от последните стихове, които си припомня преди екзекуцията през април 1945 г. в концентрационния лагер „Флосенбюрг”, е Йоан 3:16: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.”

Дитрих Бонхьофер се сбогува с този свят и любимата си без тъга, знаейки, че на националсоциализма му остават само броени седмици. Той приема своя дял със смирение. Това е научил в килията си, съзерцавайки образите на Младенеца в бедната ясла и на Божия Син, самотно изоставен на кръста на Голгота. Той гледа свободно към Господното възкресение преди смъртта си, знаейки, че човек не може да му отнеме спасението в Христос.

« назад