„БИГ БРАДЪР”, или диктатурата на плебеите

Данаил Налбантски, 02.10.2006

Времето на духовната аристокрация отмина. Сега е времето на простолюдието.

Това ми се напомня всеки път, когато се загледам в „Биг Брадър” или някое друго от шоутата, които се леят като от разбита бъчва от малкия екран. Между другото няма смисъл човек да си губи три месеца, за да е запознат с „Биг Брадър”. Достатъчно е да го погледа един час. Всичко останало е само повторение, както е достатъчно да изпиеш една глътка, за да разбереш, че в бутилката има оцет, а не вино. Няма нужда да я изпиеш цялата.

 Бих нарекъл това шоу „Диктатура на плебеите”.

Хората винаги са следвали някакви образци. Някога е било прието да подражаваш на великите поети и писатели, на великите композитори и философи. Това са били високи образци. Разстоянието между тях и техните поклонници е било твърде голямо и потискащо. По-късно е станала революция в подбора на образците и предишните са били заменени от артисти и певци от по-лекия жанр: Холивуд се превръща в законодател на вкусовете, кабарето – в обиталище на богове и богини. След Втората световна война всичко тръгва главоломно надолу. Образците стават още по-нисички и удобни за достигане. Достатъчно е момъкът и девойката да могат да пеят хубавичко и да са по-напористи, да им проработи късметът и… вече са на върха. Това е време и на изгрева на спортните идоли. Те стават мечта на публиката. Тя тича след тях и ги боготвори.

Днес обаче простолюдието отхвърля дори тези идоли и превръща себе си в образец.

Избира си хора напълно сиви, безлични, скучни, некадърни, елементарни, заядливи, психически неустойчиви, затваря ги в една къща и започва да им се наслаждава.

Няма идоли, няма таланти, няма хора с качества. Телевизионният екран от парад на уменията се превръща в огледало, където обикновеният човек вижда себе си. Тия там говорят като него, постъпват като него. Посредствеността тържествува. Тя е и на екрана, и пред екрана, и зад екрана. Ето, това съм аз, харесвам се, обичам се с цялата си простотия. Хората също ме харесват, гледат ме, пилеят си импулсите за SMS-и, накрая ще ме удостоят с половин милион и така ще увенчаят с лаври моята посредственост.

Нека оперните певци да си дерат гърлата, да учат дълги години разни техники и да се стремят към съвършенство. Нека философите и писателите си пишат книгите. Нека артистите се трепят да навлязат в същината на образите и да търсят отговори на въпросите. За тази все още съществуваща духовна аристокрация са малките зали с по стотина отегчени зрители, техните книги се четат от съвсем малък кръг познавачи, постановките им се гледат само от една ограничена група от хора. Множеството се любува на себе си, мляска и грухти заедно със своите герои. Всеки зрител знае, че би направил точно същото, което вижда от екрана. Това го зарежда с надеждата, че един ден и на него ще се усмихне щастието, че и той ще бъде ободрен за някое шоу и ще стане звезда, ще спечели и пари. При толкова шоута шансовете никак не са малки.

Изглежда много демократично.

Малкият, обикновеният човек е уважен, освободен е от потискащата си посредственост и от комплекса си за малоценност.

Всъщност никак не е демократично. Най-опасното нещо за един народ е да остане без образци, без високи цели, които да следва. Тогава не му остава нищо друго, освен да крещи, да чупи пейки и да хвърля бомби по стадионите, да люпи семки пред екрана, да псува властта и да нарича всички маскари.

Точно това искат тия, които финансират популярните шоута. Те правят нещо елементарно, но ефективно:

приспиват народа, за да могат лесно да му пребъркат джобовете.

Народ, който отхвърля доброволно своята отговорност да изгражда водачите си и да ги следва, се превръща в стадо, което се дои и стриже от овчарите си, а накрая безропотно поема към касапницата.

Къде ли остава място за великия и върховен образец, за Господ Исус Христос? Кой ще тръгне да се жертва и да обръща другата си буза в едно време на плющене на пачки и месарско разтрисане на ненаситна плът?

« назад