За благите думи и делата

Данаил Налбантски, 28.08.2006

Омразата между религиите

Тягостната ситуация на напрежение, предизвикано от ислямския тероризъм, кара наблюдателите да търсят корените на злото.

Откъде е дошла тази неистова омраза между евреи и мюсюлмани, между християни и мюсюлмани? Защо не може да се намери път за примирение? Защо трябва да се вършат такива жестокости и кое кара млади хора да се решават да убиват по чудовищен начин други, които дори не познават? Каква е тази сила, която да те накара да засилиш един огромен самолет и да го забиеш в небостъргач, убивайки хиляди невинни хора и самия себе си?

Очевидно една от причините е в религиозното различие. Колкото и да се обясняват нещата с икономически и политически аргументи, с различията в мирогледа и моралните ценности, с петрол и интереси, религиозният елемент не може да бъде пренебрегнат.

Много подвеждащо е, че ислямът, юдеизмът и християнството имат общи корени в Стария завет, в историите за Авраам, Исмаил, Яков, Мойсей и т.н. Мнозина сантиментално възклицават, че всички сме братя, че имаме едно минало и едни прародители, надявайки се с това да трогнат непримиримите. Да, имаме общо минало, имаме едни прародители. Но нима има по-голяма омраза от тая между братя и роднини?  Нима Каин и Авел не бяха братя?  Нима човек не се кара най-много със съседите си? България е воювала с всичките си съседи – Турция, Гърция, Сърбия, Румъния, но не е воювала никога с Аржентина, Корея, Тайван или някоя друга далечна страна.

В търсенето на мостове между религиите и културите, наблюдателите се позовават на различни текстове от свещените книги на евреи, християни и мюсюлмани. Тук започва голямото объркване. Всеки добър познавач на Корана може да ви извади една камара цитати и поучения на пророка Мохамед за любов и прощение, за мир и отказ от отмъщението. Може и да отвори Стария завет като свещена книга на евреи и християни и да прочете там заповеди от рода на „око за око и зъб за зъб”. Така става ясно, че мюсюлманинът е мъдър и улегнал човек, който се стреми към мира, защото на това го учи неговата религия; християнинът пък се озовава в трудното положение да обяснява, че заповедите за възмездието не са от Новия, а от Стария завет. Евреинът, горкия, както винаги е виновен за всичко и каквото и да направи, все е крив и на теория, и на практика. Мюсюлманинът обича да си седи в кафенето и да си смуче наргилето, а не да измисля разни дивотии. Кой твърди, че ислямът е виновен за тероризма?

Струва ми се, че същината на проблема не е тук, а малко по-нататък. Ключът е не в това какво е поучавал Мохамед и какво е поучавал Исус Христос. Всеки може да поучава мъдри неща. Няма нищо по-лесно от това да говориш на хората, че трябва да бъдат миролюбиви и да прощават; че не трябва да се бият; че трябва да са търпеливи и да понасят обидите и клеветите. Всеки проповедник прави това поне по два пъти седмично, но няма особена полза. Хората продължават да си отмъщават и да се карат; да си гледат интереса и да се „прецакват” един друг; да се бият и убиват. 

Същественото е друго:

 кой какво прави и кой как изпълнява това, което поучава?

Христос проповядва мир и любов, себеотрицание и служение. Но ако не застава на кръста, където да се моли за Своите мъчители и да пострада за чуждите грехове, Неговото учение не би печатлило никого. Ако не допуска да бъде пребит и унизен от римските войници, охулен от тълпата, Неговият морал би бил само една от многобройните хубави приказки, четени на човечеството от различни учители. Ако не принася Себе Си в жертва за целия свят, никой не би Го последвал.

В същото време, Мохамед, който поучава хубави неща, кротост и прощение, мъдрост и търпение, на практика прави съвсем друго. Той води жестоки войни с корейшитите (противниците на неговото учение). Ислямът се разпространява с огън и меч сред арабските племена. Начело на мюсюлманската войска стои лично пророкът Мохамед.

Ако Господ Исус беше повел една армия, за да воюва с евреите или римляните и да принуждава неверниците да приемат новата вяра, кой щеше да вярва на всичките тия думи за милост и братолюбие? И кой ще повярва на поученията на Мохамед за миролюбие?

Последователите на Христос са се изправили беззащитни срещу желязната Римска империя и са платили с живота си за вярата, но те дори и не са помислили, че могат да хванат мечовете и да воюват. Последователите на Мохамед продължават започнатото от техния пророк, спокойни, че правят нещо хубаво и правилно, защото самият той им го е демонстрирал.

Не може една религия да е наложена с насилие и кръвопролитие и да се твърди, че е миролюбива. Не може друга, която е наложена с жертва и любов, да не даде своите плодове.

Това съвсем не означава, че всеки мюсюлманин е потенциален терорист. Нито пък че всеки християнин е готов да се жертва за доброто. Просто е нужно да има яснота относно религиозната основа на нещата. Всеки подражава на своя образец.

« назад