Времето на... хубавите неща

Христина Панджаридис, 10.03.2011

Защо понякога съжаляваме и наричаме стореното от нас грешка и сме недоволни от вложените усилия?...

Кой раздава картите?

Не може ли пак да пробвам да бъда ученик и обещавам – ще съм първият!

Не може ли да ми се даде шанс да се явя на изпит? Да напиша за втори път дипломната си работа?

Пропилях десетина години от живота си... Върнете ме да ги преповторя, но по правилния начин, по умния, без разпиляване в дребнавости... Никакво пестене и дремане в паузите..

Една умна и сътворила красоти в духовната област жена ми довери: „Ако сега започна живота си отначало, ще искам до себе си любимите ми същества, но не в ролята на мои деца или родители, нито пък скъпия ми съпруг... Искам да са до мен и да правя за тях каквото мога...”

Друга жена, неизминала и половината житейски път на предшественичката си, с тъжен тон сподели: „Често ми се иска да имам шанс да преповторя живота си – от младежките ми години... от времето на първото влюбване. Ще ми се да можех да нося друг характер – по-целеустремен, по-решителен, да съм по-смела. Но най-вече ми се иска да бях останала вярна на първата си любов. Щеше ми се да имам друга емоционалност, с която да не наранявам най-близките си хора! И много по-рано да бяха ми се отворили очите за изкуството... да имах истински учители, а не само мъртви художници...”

Сред други изказвания, спорове, смехове и унили носове ни постави по местата размишлението на изпатила и преживяла премеждия за няколко живота четиридесетгодишна многодетна майка: „Често се разочароваме, защото тичаме след миражи, фантоми, сенки и ни се изплъзва същността. А същността е да се радваш и да си благодарен на това, което притежаваш. Не мога да върна миналото, пък и не искам, важното е да градя оттук нататък.”

Вечерта продължи... и свърши. Но в мен остана горчилката от многото недоизказаност, спотаените сълзи, гримираната веселост. Да заспиваш тъжен, е предвестник, че ще се събудиш още по-тъжен... е, поне голяма е вероятността.

„Има време за всяко нещо и срок – за всяка работа под небето” (Еклисиаст 3:1); и по-нататък: „Той е направил всяко нещо хубаво и на времето му...”

А ние, човешките, т.е. неговите творения, се изгаряме отвътре с неудовлетвореност и завист, самобичуване и комплексираност...

Дали очите ни са станали в пъти по-големи от сърцата ни? Поради многото говорене, а невнимателното слушане... Защото ни допада да взимаме, а не се удоволстваме, давайки. Или нагласяваме нашия часовник според времето на по-търпеливия и трудолюбив от нас...

Легнала съм си с мисълта, че не съм подредила двора на чувствата си, на забележките, че съм скрила и заключила похвалите и съм залепила със скоч усмивката си. Събуждайки се, мога да променя това малко, онова повече... и да се напъна да преизпълня заплануваното...

Имаме време да се лутаме и да се намерим.

« назад