Когато жената мълчи...

Христина Панджаридис, 09.02.2011

Жените могат да са гласовити единствено като са бебета или пеейки в хора?!...

Задавам си напоследък този риторичен и глупав въпрос...

Защо ли? Нима няма по-интересни въпроси? Сигурно! Но други належащи няма.

Сблъсквам се с поредния случай на неразбории от висока степен в тъй наречените християнски семейства.

Мъжът наизустил стиховете за....”Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива.” (1 Тимотей 2:11-12)

Но нека репликираме с други цитати.

Павел пише в (Галатяни 3:28) “Понеже няма вече юдиен или грък, няма роб или свободен, няма мъжки пол или женски, но всички сте едно в Христос Исус.”

Какво ни казва тук Павел – че живота в Христос създава единство, равенство и взаимност.

Стигнало се е до там – съпругата да не може да изкаже мнението си, да сподели на глас какво мисли, да има мнение... Все едно – тя няма право, нито задължение да разсъждава. Ако пък разполага със свои разсъждения – да си ги задържи за лична употреба. Например - за дневника си. Или да си поплаче, докато шурти водата в банята.

Жената е скъпоценната дъщеря на господа.

А я стъпкват. Обезценяват. Обезличават. Оразмеряват й някакви квадратни метри: кухнята, детската стая, пералнята, детската площадка с игрите на децата, пътя до църквата и до работното й място, понеже трябва и да работи.

Когато наследничките на Ева са подигравани или обезценявани, картата на човешкия род е в опасност.

Не разбирам как един християнин, който знае и уж спазва заповедта: “Почитай баща си и майка си, за да живееш дълго и добре на земята..” (Изход 20:12) - не уважава създанието до себе си – не показва на думи и на дело почтителност към майката на децата си. Как те, сегашните малки, ще ги удостоят след това с обич и внимание родителите си - виждайки, чувайки и усещайки тъгата в дома и сълзите в очите на майка им.

Обстановката на недоизказаност, зависимост, подтисничество създава напрежение и невидими прегради. Стабилността в брака се разкъсва и пролуките водят до опасни пропасти... Недоволството в началото започва да капе като упорито продължава да прави пролуки докато накрая - зашурти в силна струя и последствията са очевидни…

Безпокои ме, мълчанието на жените. Една от тях ми довери, че не желае да разруши авторитета на съпруга си, но в нейното съзнание той вече е никой.

Друга направи опит да потърси помощ от приятелки. И беше настъпена, че не се смирява, че вероятно любовта, която демонстрира всеки ден не е достатъчна... Не било възможно давайки нежност да ти отговарят с грубост... Ако семейната ти любов се е изпарила... виновна си само и само ти.

Във Франция, цивилизована страна, на всеки три дни една жена е убита. Последица от насилие и мълчание. Притеснение. Страх. Срам. Статистиката не пояснява религиозната и етническа принадлежност на жертвите. Но е отнет човешки живот.

Какво ли е положението в България? Мисля си, че е още по-страшно!

По темата е едва ли не табу да се говори.

Прикрива се, ако е възможно да се измете извън погледа на деня. Жените страдат, децата изпадат в отчаяние и загърбват вярата. Омразата расте на воля, наторява с общото безразличие и гледане настрани.

“Любовта никога не отпада” – звучи в ушите ми.

Любовта!

Не гордостта, егото, желанието за командване, нетолерантността.

Ако човек не е живял сред любов и не е възпитан чрез нея – той не може да я загуби. Просто никога не я е познавал. Не я е имал.

« назад