Любовта – избор и посвещение
Габриела Николова, 14.02.2011
Един разказ за цената на любовта… за готовността ни да обичаме…
Уанг Янг
Зеницата на окото ми
Бях в съзнание, докато д-р Чоу Таосиянг извършваше присаждане на роговица на дясното ми око. Бяха ми сложили местна упойка, но чувах тракането на метални инструменти и гласа на д-р Чоу. Окото ми беше възпалено и подуто вече повече от три години. Когато ме прегледаха в градската болница на Тайпей, Тайван, аз почти не виждах с това око, а на лявото имах силно късогледство. Лекарите поставиха диагноза кератит – възпаление на роговицата.
– Заразили сте се или от използването на обща хавлиена кърпа, или от плувен басейн – казаха те.
– Работя като инструктор по плуване в офицерска школа – отвърнах аз.
– Вероятно така сте го пипнали.
Година по-късно разбрах, че трансплантация на роговица може да възстанови вече напълно сляпото ми дясно око. Когато казах това на жена ми, тя извади книжката с всичките си спестявания. Беше успяла да задели около 500 долара след дълги години упорит труд.
– Ако не стигнат, ще опитам да намеря още – каза тя и добави: – Ти не си като мен. Неграмотният човек е сляп, дори и да може да вижда. Но човек, който може да чете, се нуждае и от двете си очи.
Записах се в списъка на чакащите при д-р Чоу. Месец по-късно той ми се обади:
– При тежка катастрофа е загинал човек. Преди да умре, е заръчал на съпругата си да продаде органите му, за да се погрижи за децата им. Можеш ли да отделиш 250 долара?
Операцията и болничните разходи възлизаха на още 200 долара. Съгласих се и ми казаха, че трябва да постъпя в болница на следващия ден. Имах невероятен късмет. Хората чакаха с години, за да се намери роговица за трансплантация, затова казах на съпругата си, че съм й много благодарен за събраните пари, които направиха операцията ми възможна.
Когато ме изкараха на количка от операционната, дъщеря ми Янг допря устни до ухото ми и прошепна:
– Всичко мина добре. И мама искаше да дойде, но се страхува.
– Кажи й да не идва – казах аз, – но я успокой, че съм добре. Да не се притеснява.
Бях 19-годишен, когато се ожених по волята на родителите ми. Моят баща и бащата на съпругата ми са били близки приятели и са направили оброк: ако жените им родят момче и момиче, децата трябва да се венчаят.
Не бях виждал бъдещата си съпруга до деня, в който беше въведена в дома ми като булка. След като се поклонихме на небето и земята, тя беше въведена в спалнята ми. Когато най-после отметнах булчиното покривало от червен брокат, застинах от ужас. Лицето й беше дълбоко набраздено от белезите на едра шарка, носът й беше сплескан, а под почти липсващите вежди набраздените й клепачи изглеждаха подпухнали. Беше 19-годишна, а изглеждаше на 40.
Избягах в стаята на майка ми и плаках цяла нощ. Тя обаче ми каза, че трябва да приема съдбата си. Грозничките момичета носели късмет на мъжа си, а красивите причинявали мъка. Но думите й не можеха да уталожат болката ми. Не споделях стаята на жена си и не й проговарях нито дума. Спях в училище. Когато дойде лятната ваканция, не исках да се прибирам вкъщи, докато баща ми не изпрати братовчед ми да ме доведе.
Когато пристигнах вкъщи, жена ми приготвяше вечеря. Тя вдигна леко глава, за да ми се усмихне. Аз я подминах все едно не я виждах. След вечеря майка ми ме дръпна насаме и ми каза:
– Сине, държиш се жестоко. Лицето й може да не е привлекателно, но сърцето й не е грозно.
– Дано да е така – избухнах аз, – иначе как би ме накарала да се оженя за нея.
Майка ми пребледня:
– Тя е изключително добро момиче, внимателна и разбрана. Повече от шест месеца е в тази къща, работи от сутрин до вечер в кухнята и на мелницата. Никога не е промълвила и дума за това, как се държиш с нея. Не съм я видяла да пророни нито една сълза, но виждам как сърцето й плаче. Нима искаш да живее като вдовица, въпреки че си има съпруг? Постави се на нейно място.
Заживяхме заедно със съпругата ми, но нищо не можеше да промени начина, по който се чувствах. Тя винаги стоеше с наведена глава и говореше много тихо. Ако се опитвах да споря с нея, повдигаше главата си и ми се усмихваше покорно, след което отново веднага я навеждаше. „Като топка памук е – мислех си аз, – няма воля, няма гняв.”
През последвалите 30 години брак рядко съм се усмихвал на съпругата си и никога не съм излизал с нея. Всъщност дори често ми се щеше да е мъртва.
И въпреки това жена ми се оказа надарена с такова търпение и любов, каквито не бях виждал у никого другиго. Когато за пръв път пристигнахме в Тайван, аз заемах нисък чин в армията и заплатата ми едва покриваше наема и прехраната ни. Бебето ни често боледуваше и трябваха пари за лекарства. Когато привършеше домакинската си работа, жена ми плетеше сламени шапки и рогозки, за да изкара малко пари. След това се преместихме на едно рибарско пристанище на изток. Там тя започна да плете рибарски мрежи, а когато се заселихме на север, се научи да рисува върху керамични съдове. Никога не сме живели във военните бази, където бях изпращан, тъй като и двамата се страхувахме от срещата с мои познати. Аз често отсъствах от дома, но бях напълно спокоен, защото знаех, че тя се справя чудесно с домакинството и двете ни деца.
След операцията дъщеря ми Янг ми донесе малко радио, за да запълвам дългите дни на възстановяване, докато превръзките бяха все още на очите ми. Но имах доста време за размисъл и мислите ми ме връщаха към съпругата ми. Чувствах се леко засрамен, че не й позволих да дойде да ме види.
След две седмици научих, че скоро ще ми махнат шевовете. Едва сдържах радостта си.
– Когато се възстановя напълно – казах на Янг, – искам да отида на гроба на човека, дарил ми своята роговица.
Но също така имах и известни притеснения, защото знаех, че понякога трансплантациите се оказват неуспешни. Когато най-после свалиха превръзката от окото ми, едва се осмелих да го отворя.
– Виждаш ли светлина? – ме запита д-р Чоу.
Премигнах:
– Да, отгоре.
– Точно така, това е лампата – каза той и ме потупа по рамото. – Операцията е успешна. След седмица ще те изпишем и ще се прибереш у дома.
През следващата седмица той преглеждаше окото ми всеки ден. Отначало виждах само сенки, след това – пръстите на ръката му. В деня, в който ме изписаха, вече виждах прозореца, леглото и дори чаените чаши на шкафчето.
– Мама е приготвила любимите ти ястия, за да отпразнуваме завръщането ти – ми каза Янг, когато дойде да ме вземе.
– Тя е добра съпруга и добра майка – отговорих аз – думи, които никога дотогава не бях изричал.
С Янг хванахме такси и се отправихме към вкъщи. Тя бе странно мълчалива през целия път. Когато влязох вкъщи, жена ми излезе от кухнята с поднос в ръце. Когато ме видя, тя веднага сведе глава.
– Върна се – промълви тихо.
– Благодаря ти, че ми помогна да прогледна – казах аз. Осъзнах, че за първи път й благодарях за нещо.
Тя бързо мина покрай мен и остави подноса на масата. Облягайки се на стената с гръб към мен, тя изхлипа:
– Стига ми и това, че те чух да го казваш. Значи не съм живяла напразно.
В този момент Янг се втурна в стаята и изкрещя през сълзи:
– Кажи му! Защо мълчиш? Баща ми трябва да знае, че ти даде своята роговица за трансплантацията. – Тя хвана майка си и я разтърси. – Кажи му!
– Направих онова, което трябваше – отвърна жена ми.
Хванах раменете й и я обърнах към себе си. Вгледах се отблизо в лицето й. Лявата й зеница беше мътна, както моята дясна преди.
– Златно цвете! – За пръв път изричах името й. – Защо... защо го направи?
– Защото... си мой съпруг – едва промълви тя и зарови глава в гърдите ми.
Притиснах я силно. След това бавно я отделих от себе си и коленичих в краката й.
Превод Габриела Николова
Из книгата „Сърце до сърце – истории за любовта”, състав. Джо Л.Уелър
(The story „The Light of my Eye” is written by Wang Yang from the book „Heart to Heart – Stories of Love”. Compiled and edited by Joe L. Wheeler)
« назад
|