ДЕЦАТА – УЧЕНИЦИ ИЛИ УЧИТЕЛИ

Христина Панджаридис, 28.01.2011

Обикновено възрастните смятат, че са учителите и възпитателите на децата. Те притежават опит, образование, дипломи, изградени навици и познания за света. Прочели са – кой повече, кой по-малко – дебели книги и наръчници, как се става отличен родител...

Децата са като току-що снесени яйца и ги държим внимателно в ръцете си – търкайки ги гальовно, но без да прекаляваме, за да не се разглезват или да не се стопят от прекалената ни любов и привързаност. Закриляме ги чрез правилата и законите на семейството и обществото. Погледът ни ги контролира и напътства. Порастват и заприличват на нас – все едно виждаме себе си в друга разфасовка. Понякога се одобряваме, друг път мърморим и никак не сме доволни от резултата.

„Нима това съм аз? Така ли изглеждам отстрани? Никой ли не ми е казал истината?”

Възпитавайки малките, подбутваме ги несъзнателно или под влияние на рутината да взимат бързи решения, да не обръщат прекалено погледа си към дразнещите страни на пейзажа, да не се впечатляват от разминаването между думи и дела, за да им протича по-леко денят, седмицата и животът. Да си назавет, е приятно и отморяващо...

А те идват на света, носещи светлина, пълни с наивност и чистота. Любопитни и искащи да узнаят защо, кога, как и къде… Нещо като репортери от мястото на събитието, описващи и преценяващи случката. За да ни я представят, е необходимо да знаят повече от другите. А най-вече те желаят да я разберат и пояснят за самите себе си.

Децата ни се раждат девствени откъм злото и нерадостите. С времето сблъсъкът е неизбежен. Като родители ние правим опити да загладим острите ръбове на ветровитите отклонения и да поставим знаци по безлюдните пътища... Внушаваме им да не ходят там, където е опасно.

Понякога хапем и едвам удържаме желанието си да ги носим през калта, снега, водата... чак до видимото възвишение. От жалост. От милост. От любов. Заради нашите неосъществените мечти. Нереализирани стремежи. Поради неслучилите ни се радости и добри мигове.

Забравяйки, че не можем да копираме себе си върху тях. Трябва ли да им се налагаме непрекъснато и да им спестяваме откритията от личен опит, че тръните бодат, а не галят? Че логиката съществува, но не всичко протича по логически начин. Много хора на Земята не си дояждат, а в същото време се изгарят тонове храни с изтекъл срок...

Дори и да се напъваме, и да фантазираме, вървейки край боклуците на недомислието и цивилизацията, по нас неминуемо се полепват частици от прахта. Как да останем бели снежни човеци, когато и снегът губи белотата си на другия ден след валежа, когато е в допир с хората? Така и нашите момчета и момичета – искаме да ги опазим незамърсени и прозрачни откъм пороците и вредните навици творения, но... препятствията не спят.

Децата са като чаша с чиста вода. Всекидневието капва разни капки и течността потъмнява. Но идват и мигове, когато мръсотията се утаява на дъното и тогава слънцето се плъзга с лъчите си по повърхността и огрява живота им.

Детската наивност и приемане само откъм положителната страна не е грешка, преодолима с растежа им, но и вид защита – да останат чувствителни и с отворени очи към себе си и другите. С възможност да долавят нечутото от мнозина, да видят неуловимото от уморените очи, привикнали на диоптрите и цветните лещи, нереагиращи на малките локви и заобикалящата ги грозота и пошлост.

„Колко наивно!” – укоряваме ги ние! Сякаш наивността е изчезващата бяла лястовица или някой друг защитен животински вид.

Нашите грешки са част от житейския ни багаж - редове от биографията ни, термини от медицинските ни епикризи. Ако можехме да дадем доброволно преживелиците си и да помогнем на децата да не повтарят отсечките, които водят до задънени улици... Иска ни се, поучаваме ги с висок тон или умоляващо, но... Грешките са толкова сладки, когато ги извършиш сам и сам разбереш как глуповато си се надявал...

Типично е големите да смятат, че те са мъдрите, а родените след тях са с жълто около устата – далеч от реалността и истината! Всеки има право сам да почувства падането и ставането. Намирането и загубата.

Ние въздействаме на децата си с поведение, излъчване, възпитание, начин на говорене и обличане, връзките ни с роднини, приятели и случайни хора. Влияем им всеки миг, дори когато не предполагаме, че ни наблюдават или слушат. Даже чрез закъсненията за плащане на сметките или объркването на документите. Говорейки с шофьора на таксито или продавачката на зеленчуци от кварталния пазар. Родителите вярваме, насърчаваме, молим се, поддържаме, погалваме и подпираме с мостовете от благи думи и добрина продълженията на кръвта и гените ни.

Учим децата си... а те учат нас!

Майка Тереза, „Най-добрите учители – децата”

« назад