Кой е по-по-най…

Ивайло Ябълкаров, 03.01.2011



Готови ли сме да протегнем ръка за помощ

Признавам си – винаги съм мечтал да работя в организация, помагаща на нуждаещите си. Детските ми мечти ме отвеждаха в някоя далечна и развиваща се държава, в която работя за голяма фондация и спасявам животи, грижейки се за болни, бедни и страдащи. Признавам си – на този етап не очаквам мечтата ми да се осъществи по същия детски начин, по който си я представях, но в някаква степен тя вече е реалност. Вече 3 години работя за не толкова голяма и световноизвестна организация, но в най-голямото сдружение, работещо в социалната сфера в моя роден град.

Не съм в някоя африканска страна, поразена от глад или гражданска война, но съм в страна, в която има около 8000 деца, настанени в домове. Само 6 такива институции се намират в близост до града, в който живея и работя, което го прави град с най-много домове за деца, лишени от родителски грижи. Да, Стара Загора – освен град на поетите, липите и правите улици, ние сме и градът с най-много домове за изоставени деца. Факт, с който малцина са запознати или поне аз не бях, докато не започнах работа като социален работник.

Винаги съм бил човек, който умее да състрадава на другите. Може би затова Бог реализира мечтата ми тук, в България. Моята работа е да намирам семейства (приемни) на децата, които са лишени от възможността да растат в собствени. Работата не е никак лесна. Не го казвам от някакво излишно самочувствие. Задачата ни е първо да намерим хора, които са готови да вземат чуждо дете в своя дом и да се грижат като за свое. След това да ги обучим, проучим и оценим дали биха могли да се справят с тази задача. След това да настаним подходящото за тях дете. И накрая да бъдем подкрепа за тях до 18-ата година на приемното дете или поне докато живее в семейството.

Работата е трудна, но и вълнуваща. Чудесно е да кажеш на дете с най-тъжните очи, които си виждал, че има едно семейство, което иска да се грижи за него. Или пък да видиш друго, което е на 5 години, но не може да върви и да говори добре не защото е болно, а защото е било гладно за любов и внимание, дете, приличащо на увехнало цвете, как само за няколко месеца „захранване“ с обич и грижа започва да разцъфва пред очите ти. Да говори. Да тича. Да се смее и да плаче. Започва да спи спокойно – да живее. Това са само част от чудесата на любовта, които забелязвам в приемните ни деца и родители.

Нуждаещите деца в България са много. А приемните родители са малко. Защо е така?
Причините са много, но в последните седмици една виждам все по-ясно. Повечето от нас предпочитат допира им с нуждите, тревогите, проблемите на другите да е отдалече. Не сме съгласни да носим теготите на другите, да плачем заедно с тях. Или не че не сме съгласни, но предпочитаме да помагаме „от разстояние“, например от дивана пред телевизора. Много по-удобно е да вземем в ръката си мобилния телефон и да изпратим SMS на някоя „благотворителна изява“ в полза на такива деца. Една жена, работеща в тази сфера, казва нещо много правилно, а именно, че „така си купуваме правото да забравим“. Изпращаме съобщението и даваме своя дял в услуга на човечеството. Разделяме се с 1,20 лв. от сметката си и сме направили добро дело, което може да ни топли до следващия формат, до следващата SMS-акция, до следващото Рождество... Купили сме си правото да забравим.

За някои от нас единственото, което сме направили за някой друг, е изпращане на съобщение. Светът се върти около нас.

Спомням си, когато една телевизия и една организация направиха предаване в помощ на жертвите от земетресението в Хаити. Показаха лицата на страдащите дечица и в следващите няколко седмици телефоните ни в работата буквално „загряха“. Толкова много хора се обадиха да ни попитат как могат да осиновят хаитянче. Както казва един юрист в статията си, „хората, които възторжено искаха да осиновят сираче от Хаити, извръщат глава от циганетата“.
Ние предпочитаме да бъдем част от битката, коя телевизия е по-благородна, коя помага повече на страдащите, коя прави повече добри дела. Със своите есемеси, ние допринасяме за тази битка, за трупането на рейтинг, за тупането в гърдите на медиите. След като свършат тези „благотворителни акции“, всичко ще се успокои, ще забравим за децата и другите страдащи, докато не дойде ред отново за надпревара тип „Кой е по-по-най“. Предпочитаме това, вместо наистина да се погрижим за някой, който отчаяно се нуждае от нашата подадена ръка.

Всеки може да изпраща съобщения, но не всеки е готов да служи, не всеки е готов да помага. А сред нас има много, които се нуждаят от вниманието ни, от частица наше скъпоценно време. Можем да ги открием в някой дом, но може да ги намерим и в църквата на съседния стол.
Въпросът е готови ли сме да пренебрегнем собственото си Аз и собственото си удобство заради някой, който има нужда от нас.

« назад