Делник и празник

Христина Панджаридис, 28.12.2010



Дните отминават – понякога ухайни като рози, друг път с повече прилика ги наричаме бодили. Живеем за празника, живеем празнично или просто намираме време в сивотата да се спрем за малко шарена почивка. Някой трябва да ни побутне, да ни информира, че се задават камара почивни дни, за да се спрем и отдъхнем. Или сме се слели с празничността и не се сещаме, че времето е смесица от умора и отдих. За да заслужиш почивката, условието е да свършиш полезни неща, да извоюваш хляба си. Правата и отговорностите са неделими. Не са ли твърде разграничителни разделителните линии делничност и празничност? Делникът не е скованост и стриктен график, гледане само напред и нула внимание за молбите на околните. Най-много да им пратиш въздушна целувка и търпение: „Моля, изчакайте до празника. Тогава ще ви изплатя с лихви времето, което искате от мен!” Ами ако просто закъснееш... Ами ако човекът, който те чака, е свърнал в някой тъмен вход и страхът го е дрогирал... Ами ако не желае вече да те познава... Ако си е отишъл от този свят...

Празникът не е акордеон, който можеш да разтягаш до безкрайност – ще има достатъчно часове за всички натъжени, наскърбени, нуждаещи се от разговори, изслушване, насърчение. Делението – дотук това, след лентата – другото, наподобява разделянето между светлината и тъмнината. Между живота в неделя – когато сме на църква, когато сме отзивчиви и облечени пъстро, обещаваме и пеем, и останалите дни – скроените по тялото костюми ни пречат дори да поздравим хората, да поговорим пет минути с тях. Гледаме си часовника и цъкаме по-бързо, изпреварвайки дори секундите. Забързани сме към постоянно променящите се числа на борсата в момента.

Правилата понякога се налагат от люде, никога незнаещи тяхната същност, неизпитали болката и радостта. Хора, живеещи според теории, непроменими от десетилетия, сухи и безлични, подобно пергаменти.

Делникът за някого носи много повече наситеност и емоционалност заради общуването и срещите с очите на непримиримостта и всекидневния шум от търсене, препъване и намиране. В обикновените понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък съзираш звездите на дребнотемието, от които впоследствие изгряват слънца и осветяват пътеката на приятели. Във фиксирания от закона и календара отрязък от часове, червенеещ се като празник, се случва да скучаеш и да люлееш махалото, броейки до милион и обратно, да преяждаш и да гледаш телевизия, въпреки че иначе оплюваш тъпотиите, които се дават по празниците. Познатите и роднините са заминали в четири посоки, изоставяйки те да си продължиш заниманията в тишина и небезпокойство. Искрено казано – забравили са те. Нали все повтаряш и потретваш, че си зает и имаш работа за два живота, не за един!

Вчера на 500 м от дома ни изгоря един ресторант. От обяда до късния следобед пушеците променяха цветовете си. Чуваше се воят на пожарната, линейки, полиция. Предположих, че за мнозина са се изпепелили и плановете, че ще прекарат празничната нощ там, хапвайки и пийвайки в приятна и задушевна атмосфера. Доброто им бъдещо настроение изчезна за мигове. Изпепелиха се мечтите им. Може би понякога ни е полезен един буен огън, за да разчисти сметището в нас. От отлагани поводи за празнуване сме се оплели в мрежите на сивотата и сме научили десетки начини за отклоняване на телефонните позвънявания, за казване на „не мога”, което понякога е равнозначно на „не искам”.

« назад