Доброто – случайност или стремеж

Христина Панджаридис, 15.12.2010



Когато правим добро, обикновено не мислим за отплата. Не премерваме наум тежината на стореното и дали ще ни го върнат в по-малко количество, или пък с излишък. Помагаме на човека, защото можем, защото искаме, защото сме надвили над егоизма си, защото излишното ни време е вода, която изтича неограничена през дупките.

Спомням си, че в училище учителката ми по руски език ме изпрати до Централна гара да й купя билет със запазено място за влака до Бургас. Подразбира се, че моето отсъствие беше по време на нейния час. Давайки й по-късно важната хартийка, тя ме разцелува и ме загърна с кожата си като в меко одеяло. И в мисълта ми остана топлината на тази мисъл: „Колко е хубаво да правиш добро!” Чувствах се като след победа. Реших да произвеждам добро, доколкото зависи от мен. По-късно на устните ми се разтопи усещането, че ако, образно казано, отивам „на лов за добро”, то оръжието ми е опасно, както всички останали проводници на болка, а „жертвата” ще е моят нахранен егоизъм. Превръщах доброто в поточна линия с непрекъснат производствен процес. За да не бъде гладно егото ми, да се разраства и наддава доволно. Отглеждах си едно вътрешно прасенце, закръгляващо се в собствения ми вътрешен двор. Грешен път, заключих.

Доброто е естествено, идва случайно и не иска личната ти карта за проверка. Не се мръщи на отдавна небоядисваната ти коса, на увисналите ти от духовен глад бузи, на евтиния парфюм.
Доброто е като дишането ти – не търсиш някой друг да го свърши, не отлагаш за другата седмица с подмолните намерения дано вече да е свършено.

Очакването да ти върнат жеста при нужда си е подхлъзване към сметкаджийството. Надявайки се да ти се реваншират, ти сам отваряш врата към неспокойствието, към разрушаване на приятния момент, сътворен от човечността ти. Чакането да ти върнат щедростта прилича на снежен човек, който се разтича поради качването на температурите.

Дълготърпението и доброто вървят ръка за ръка и са може би най-трудните и понякога нежелани уроци за усвояване в училището на живота. Не, за тях никой не ни признава извинителните бележки, дори да намерим кой да ни ги напише. Струва ни се, че товарът, който носим, е прекален, че справедливостта се е отклонила и запрашила нанякъде. Струва ни се, че несправедливо сме забравени и едва ли не изоставени.

Да, боли, тече кръв, когато на твоята доброта й лиснат кофа вода на главата. Мокро и студено, хлъзгаво. Ама къде са ти прошките, свършиха ли бройките за месеца, или торбата ти е осъмнала с дупка?

„Направи добро и го хвърли в морето” – струва ми се, че ако изпием чаша вода с разтворена като таблетка тази препатила опитност, ще заживеем в къщичката си и щом се потропа на вратата ни, ще я отворим гостоприемно.

Може би някое мъничко добро дело е пораснало и сега се връща да ни благодари.

« назад