Всяко дете иска семейство

Ивайло Ябълкаров, 07.06.2010



Част 1

„Орлин Василев, 10 години. Отличен ученик. Много добро поведение. Търси майка и татко.“
(Това е обява на дете, живеещо в дом за деца, лишени от родителска грижа. Името е променено.)

От 3 години се занимавам със социална дейност. И преди да се захвана с това, имах опит и наблюдения върху домовете за деца, лишени от родителска грижа, както и за самите деца, израснали там. Осъзнавах, че институциите не са подходящо място за малките и че много по-добре е всяко дете да израства в семейна среда. Но преди да започна да се занимавам професионално с това, не разбирах истинските причини, поради които децата без родители не бива да бъдат отглеждани в домове.

Причините не са само в персонала или материалните условия по домовете. Част от работещите наистина ги е грижа за децата и си разбират от работата. А много от домовете разполагат с добри условия за отглеждане на деца. Там те са нахранени и добре облечени, научени на чистота и ред, но... самотни. И не само това.

Кое е първото нещо, което бихте очаквали от стотина бебета от 0 до 3 години, събрани в една сграда? Аз бих очаквал това да е най-шумното място на света. Бих предположил, че хората, работещи в подобна институция, ходят с тампони в ушите си заради детския плач, но... всъщност те не са им нужни. Там цари оглушителна тишина. И каква е причината за това?
При дете, израснало в собственото си семейство, плачът е сигнал за повик към майката, а при децата, растящи в институции, на този сигнал няма кой да отговори. В крайна сметка един възпитател не може да обгрижи 20 нуждаещи се от внимание деца. Така самите бебета, макар и малки, достигат до извода, че и да плачат, няма кой да отговори на потребността им от близост... затова те спират. И това не е всичко.

Унгарският психолог Рене Шпиц, който по време на Втората световна война прави различни научни проучвания в областта на детската психиатрия, изследвайки деца, живеещи в детски домове, достига до извода, че след като бъдат изоставени, децата минават през фаза на протест, наситена с много плач. Следват смущения в основните поведения – хранене, сън, отделяне. След това започва да спада теглото на детето, повишава се заболеваемостта, често се наблюдава регрес в поведението. Ако едно дете например се е научило да ходи самостоятелно, то спира да го прави. По-нататък детето престава да гледа възрастните в очите, отказва да говори и се вглъбява в себе си. Това са последствия, които не могат да бъдат преодолени, ако не му бъде осигурено индивидуално внимание и грижа. Това за съжаление не може да се случи в детските институции. И така се стига до парадокса – сграда, пълна с малки деца, е най-тихото място на света.

Че институциите не са най-подходящото място за отглеждане, съдим не само от този пример.
Още през 70-те години на миналия век американецът Джон Боулби създава т.нар. теория на привързаността, която в общи линии гласи, че всяко дете има нужда да изгради сигурни взаимоотношения със значим възрастен, предимно майката, още в първите дни от своето раждане. За да се случи това, детето има нужда от внимание, любов, загриженост и най-вече от присъствието на възрастния. Новороденото се нуждае от някой, който да го гушка, да му гука, да го храни, да го преоблича, да му говори... Някой, който да бъде около него. Така то изгражда т.нар. първична привързаност, която носи в него усещането, че светът е сигурно място, понеже може да разчита на другите. Така то изгражда способността да се доверява на обкръжаващата го среда, поради което ще може да се впусне да я изследва и така да трупа важния житейски опит. По този начин детето изгражда и способността да се създават и поддържат трайни и близки връзки с другите хора.

Едно отхвърлено дете живее с усещането за претърпяна болезнена загуба. То трудно се доверява на другите, чувства се несигурно, неприето. Трупа негативни представи за себе си и другите хора. За него светът и хората са опасно място. То се съмнява, че е значимо и ценно. В резултат на това детето започва да демонстрира враждебно, агресивно и асоциално поведение.
Който е посещавал домове за деца, лишени от родителска грижа, сигурно е оставал впечатлен от реакцията на децата там, които, като видят непознат човек, се втурват към него, притискат се, протягат ръчичките си и искат да бъдат вдигнати. Причината обаче не е, че те са общителни. Те просто не са изградили привързаност. За тях всички възрастни са еднакво важни или по-точно – еднакво незначителни.

Може би сте се ужасявали при вида на деца, които монотонно се поклащат или си блъскат главичките в стената, или такива, които, макар и пораснали, все още смучат палеца си, или такива, които на ръст и тегло са като 2-годишни деца, а на години са далеч повече. Това са белезите на деца, които не са изградили първична привързаност, на които не е показано индивидуално внимание и любов. Деца, които са емоционално гладни.

Повече информация за приемната грижа в България можете да откриете на тел. 0700 12 170 и в интернет на адрес www.priemime.bg и www.unicef.bg

« назад