Родители в преход

Уенди Биъри, 02.09.2009



Напоследък животът ми е изпълнен с промени. За последните няколко години започнахме нова работа, имаме нов дом, децата ни сменят различни училища всяка година, родиха се няколко нови членове във фамилията ни, а някои си отидоха завинаги. Имахме случаи на рак, загуба на домашни любимци, както и много други, променящи живота събития.

Аз зная, че промяната е едно предизвикателство за мен. Чувствам липсата на хора и близки взаимоотношения. Тъгувам за познатите и удобни неща. Ядосвам се, когато прекалено много неща се променят прекалено бързо. Натъжавам се, когато загубите ми дотежат.

Аз съм зрял човек и като такъв имам умствени способности (или поне си мисля, че имам такива!) да премислям и преживявам логически тези промени. Смятам, че съм емоционално зряла да скърбя по здравословен начин.

Какво да кажа обаче за малките хора в живота ми?

Децата ми преминават през същите промени и разочарования като мен, но невинаги имат моя житейския опит, чрез който да преживеят болката, тъгата и стреса.

Нека ви споделя някои от идеите, които са ни помагали много, част от които самата аз съм научила от други хора.

Без значение колко нормален и стабилен може да изглежда животът ви, вие ще преживявате стрес и промени. Помогнете на децата си да се справят с тях.

Уверила съм се, че когато давам на децата максимум информация за една ситуация, която те могат да понесат, това им помага да бъдат подготвени. Ако например ще посещаваме болен роднина, аз им казвам какво ще видят. Също така им описвам какво да очакват. Като им обясня, че трябва да кажат „здравей” на баба си и да я подържат малко за ръката, това им помага после да я прегърнат и целунат, въпреки че им е трудно да я гледат болна на легло, с тръбички в носа. Подготвеното дете се справя по-лесно със стреса.

Опитвам се да разговарям с децата ми как се чувстват по време на промяна. За някои от тях преместването за кратко време обратно в Щатите е много объркващо. Но аз съм насреща, за да чуя как се чувстват. Те знаят, че могат да ми споделят всичко, ако се държат с уважение.

Казват ми, че са ядосани, разтроени или изплашени, без да има негативни реакции от моя страна. Не се опитвам да ги поправям, а им позволявам да споделят чувствата си. Те могат да говорят за разочарованията си, за това, как Господ е позволил да преминат през труден период, и знаят, че няма да ги поучавам. Аз също им споделям своите чувства. Никога не им казвам „Не трябва да говориш така” или „Не трябва да се чувстваш по този начин”. Ние всички имаме дни, през които ни се иска да не се намираме на тази планета, така че за мен е нормално да говоря с моите деца за това, колко е труден животът понякога.

Една моя приятелка, която е в развод, е изправена пред трудните ситуации с часовете за посещение на бащата. Тя помага на сина си да се справи със своя гняв, страх и дори омраза към баща му. Оставя го да дава воля на чувствата си и тогава му показва разумните начини да се справя с емоциите, така че те да не се превърнат в горчивина.

Аз разбрах, че да оставям децата ми да удрят по възглавницата, да си стоят самички в стаята или да рисуват, може да им помогне да разберат чувствата и усещанията си.

Някои деца говорят повече от останалите

Аз не насилвам моите да го правят, но и не им позволявам да задържат негативните чувства. Моят подход е много внимателно да им кажа, че ми се струва, че са ядосани. Понякога те отричат, но обикновено се връщат и се съгласяват с мен. Тогава обсъждаме правилните начини, по които да се справят с негативните си чувства. Напомням им, че чувствата не са правилни или грешни, но това, което правим с тях, може да бъде добро или лошо. Всичко това е напомняне и на мен самата за истините за емоционалното здраве.

Също така е важно да оставяме децата да имат своето време да скърбят. Ние, разбира се, искаме да ги утешим и да решим проблема, но е важно да им позволим да тъжат. Ние можем да плачем с тях, когато те преживяват загубата на член от семейството, домашен любимец или дом. Или да им напомним хубави спомени за този човек, място или събитие. А понякога заедно да помечтаем за бъдещето.

Спомням си, когато нашето зайче беше отровено от съседа по невнимание. Беше ужасно да гледаме как животинчето страда и умира. По това време съпругът ми Кевин не беше у дома. Аз плаках заедно с децата. Говорихме си за зайчето, поплакахме още малко и после решихме да си вземем ново. Първото още ни липсва, но сега децата знаят, че загубата, промяната и смъртта са част от живота. Ние знаем, че можем да преминем през живота заедно, каквото и да се случва. Това ни сближава още повече и ни носи радост по пътя.

« назад