Спасението на човешката душа не е „купуване на билет“ за небето, а е взаимоотношение с Бог

Габриела Николова, 24.08.2009



Интервю на Габриела Николова с Венцислав Стойков – филолог и богослов, специалист по Нов завет и преподавател във Висшия евангелски богословски институт

Темата е по една от основните доктрини в християнството – спасението на човешката душа.

Защо е необходимо на човека спасение?

Спасението е необходимо, защото човек е грешен. Това е нещо, което Свещеният текст посочва. Библията учи, че човек наследява греховно естество от своите родители. Можем да се върнем към Битие и да посочим грехопадението на Адам и Ева като причина за нашата греховност. Освен това обаче ние правим своите избори и дори да сме добри хора, тези наши избори ни водят в определени моменти към компромиси, грешки и престъпления – било към закона, към хората или в етичен смисъл.

От какво всъщност се спасяваме?

Новият завет ясно учи, че спасението е от наказанието за греха. Това спасение носи в себе си една промяна в човека, която касае и самата му склонност да греши. Библейският текст не дава дефиниция в две изречения. Това, което виждаме, е, че от една страна спасението е избавяне от това наказание за греха, за което говорихме, и греховното влияние в човека.

Какво е наказанието?

Вечно страдание. Всички ние сме чували за ада – можем да си го представим и да го опишем, ако сме художници – да го нарисуваме. Но най-общо това, което Библията учи, и че то е страдание – отделяне от Бога. От една страна е една мъка, страдание за това, което човек е извършил, но също мъка и страдание, че не може да бъде с Бога. Тук е моментът да кажа, че спасението не е избавяне от някакво наказание, то не е просто прескачане на трапа. Спасението е възможност човек да има взаимоотношение с Бога. В този контекст Библията използва и други понятия, свързани с това основно библейско учение, например оправдаване – когато става въпрос за греха. Изкупление от наказанието или вината за греха. Оправданието има отношение към вината за греха – обявяването за невинен. Изкуплението има отношение към робуването на греха – изкупуване, както навремето са изкупували от робство.

В Писанията има ясно показана една идея за осиновяване. Това е една промяна в нашето отношение с Бога – от врагове и чужди ние ставаме синове и дъщери на Бога, част от Неговото семейство.

Всъщност спасението не е „купуване на билет“ за небето, а по начина, по който вие го представихте, то може да започне още тук, т.е. ние можем да влезем във взаимоотношение с Бог.

От една страна за спасението се говори като един вече приключил факт с мига на повярване, когато човек се обърне към Бога и признае греха си и нуждата от Христос. Библията ни говори за това, че тази вяра произвежда в човека една промяна. Библейският текст на други места говори, че спасението е нещо, което напълно ще се разкрие накрая. От богословска гледна точка някои хора разграничават онези вътрешни промени, които са в душата на човека, от онази промяна, която ще приключи с възкресяването на човека в края на времената.

Значи самият факт на новораждане не означава спасение?

И да, и не. Спасението би трябвало да се разглежда като един процес, който започва и продължава. Библията използва освещението като понятие в тази посока, за да приключи накрая в някакъв бъдещ момент с възкресението на човека. Библията учи, че човек отново ще бъде в телесна форма, а не просто друг вид материална субстанция, каквато е душата. Апостол Павел категорично казва, че спасението е чрез вяра в Христос, а не по дела. Яков в своето послание казва като че ли противоречащо твърдение. Той казва, че спасението е чрез дела, а не само чрез вяра. Едни казват, че е достатъчно човек само да вярва, покайвайки се за греховете си и вярвайки в това, че Христос е Божият Син, умрял за греховете на човека, т.е. че Той е понесъл наказанието, което заслужаваме ние. С тази наша вяра ние Му казваме: „Прости ни и нека това избавление, което Ти си извоювал, да важи и за нас.“

Апостол Павел казва, че човек не може да си заслужи спасението. Спазвайки старозаветния закон или някакъв етичен кодекс, ние не можем да си заслужим спасението. Ако можехме, нямаше да има нужда от Христос. От друга страна обаче, Яков казва, че не може да сме вярващи и когато видим бедния, голия, гладния, просто да останем безразлични. Не може спасението и вярата да не се изразят в любов, състрадание, саможертва – това, което направи и Христос. В противен случай ние просто си вярваме. Знаем за Христос, участваме в някакви ритуали свързани с Него, но не вярваме в Него – в този смисъл за такъв човек няма спасение. Спасение поради правене на добри дела не може да има, защото истината е, че има много добри хора, които не вярват в Христос, които не са чували за Него. Те са състрадателни, щедри, неегоистични. Това обаче не ги прави християни и хора, тръгнали по пътя на спасението.

Иска ми се да засегнем още едно противоречие. В едно от посланията на апостол Павел той казва, че спасението е по благодат, т.е. то е дар от Бога. А в друго послание се казва: „Изработвайте своето спасение със страх и трепет“.

Глаголът „изработвам“ не е използван в смисъла, в който ние бихме казали „изработвам заплатата си“. Например аз изработвам нещо, за да го продам и да придобия нещо в замяна на него. Тук смисълът на „изработвам“ е „осъществявам, реализирам“. В този смисъл със страх и трепет реализирайте, осъществявайте своето спасение. Ако погледнем така текста, то много лесно ще видим как се свързва всичко онова, което казахме. Самият апостол Павел учи за това, че човек трябва да живее по различен начин, че неговият морал, обществена и лична етика се променят поради тази вяра. Тази нова реалност на човек, който има взаимоотношения с Бога, се реализира по определен начин в неговата религиозна практика и отношение към хората.
Библията ясно казва, че не можем да обичаме Бога, без да обичаме хората, които са около нас. Бог, Който е невидим, и човек, който е видим.

Спасението все пак включва определена стъпка от страна на човек – именно вярата, но в същото време, както казахте, то е един процес, който има начало и край – докато сме тук, на Земята, ние вървим по този път.

Преодоляването на нашите греховни навици изисква време. Придобиването на другите благочестиви навици и практики – пост, молитва, изучаване на Словото, общуването с църквата, с Тялото Христово – ние не сме сами, не можем да бъдем сами. Това е може би едно друго привидно противоречие в Писанията, около което можем да се объркаме. От една страна, спасението категорично е описано като индивидуално преживяване на вярващия, в което той определено се покайва за греховете си, търси прошка, започва и развива някакви взаимоотношения с Христос и чрез Христос с цялата Троица – едно взаимоотношение, което започва сега и продължава във вечността. Но от друга страна, Библията ясно и категорично описва вярата, живота с Христос, християнството и в този смисъл спасението като един живот в общността от вярващи. Това, което Библията нарича църквата – вярващите, светиите, пасторите, свещениците, онези хора с опит и отговорност, които се грижат. Ние сме като деца, които невинаги разбират своите грешки и имат нужда от родител. В този смисъл водачът, свещеникът, зрелият човек, опитният във вярата би могъл да дойде и да ни каже: „Виж, бъркаш, това не е така. Не разбираш добре този текст, прочети тази книга.“ В друг случай имаме нужда от подкрепа – когато страдаме, когато сме сами, болни, нещо се е случило в живота ни или просто сме се объркали и не знаем какво да мислим за себе си. Може да сме изключително талантливи и приятни хора в очите на другите, но в даден момент смятаме, че сме провал. Това е толкова човешко и често срещано. Ние имаме нужда някой да ни каже топла дума.

Цялото интервю можете да гледате тук

« назад