В страданието Христос ни носи на ръцете Си

ЕВ, 09.11.2011

Често пъти само в един миг животът ни се преобръща и губим онова, което ни е давало сигурност и щастие. Къде е Бог в такъв момент и какво ни дава сили да продължим напред? Това е историята на едно семейство, претърпяло тежка катастрофа и оцеляло по чудо.

Интервю на Габриела Николова с Асен и Кателина Асенови.

Претърпели сте един повратен момент в живота си – много страшна катастрофа. Но преди да започнем с разговора, ще кажа само, че Асен е пастор на една евангелска църква в Годеч. Нека да започнем сега отначало. Кога и какво се случи с вас?

Кателина: Пътувахме за служба. Беше 26 септември 2010 г. И тогава кола от насрещното движение изпревари три коли, влезе в платното си, но не можа да бъде овладяна и се върна обратно срещу нас, в нашето платно, челен удар и ни блъсна. Какво стана? Час и половина чакахме „Бърза помощ” и Гражданска защита, за да можем да извадим съпруга ми от колата, защото нас тримата ни извадиха. Имаше хора, които спряха, притекоха се на помощ...

А какво се случи веднага след удара? Колата остана на място или...

Кателина: На една страна, защото колата се е въртяла. Колко пъти и как, не зная, но бе спряла на една страна. Аз и синът ми висяхме на коланите, докато малката стоеше в столчето си зад баща си. Дори синът ни Виктор казва, че когато е погледнал дъщеря ни Ася, тя е лежала на асфалта. Тя и затова имаше толкова много рани по главичката, ушенцето й беше разкъсано, краченцето й счупено. Те двамата всъщност бяха отдолу. Върху главата на съпруга ми бяха стъкла, чанти – всичко, което беше в колата, бе върху него. Децата плачеха, аз чувах гласовете им и по това разбрах, че са живи. Обаче той не помръдваше и целта ми беше да разбера дали той е жив. Но осъзнавах, че ако се откопчая от колана, ще падна отгоре му. С всички усилия, които в момента съм притежавала, тъй като цялата треперех и течеше кръв от носа ми постоянно, не виждах ясно, се откопчах много внимателно, махнах нещата от главата му и когато той ме погледна, видях, че диша, и започнах да се опитвам да изляза от колата. Но това се оказа невъзможно, защото колата бе на една страна и вратата пада, и е много тежка. И тогава започнах да викам: „Помощ! Помогнете ни!” И хората, които бяха от изпреварените коли и други, които са били там, тичаха към нас. Дойдоха, извадиха мен, обърнаха колата, извадиха децата. В този момент чух: „Изключете газовата бутилка!” Страшно адекватно реагираха, спряха каквото трябва и започнаха да се опитват да извадят и съпруга ми. Обаче всичко беше при него – вратата, отпред всичко, и той беше заклещен. Не можехме да го извадим. Тогава видях, че лявата му ръка е счупена. След час и нещо пристигна Гражданска защита. Разрязаха колата, тогава дойде и линейката и нас тримата ни качиха в нея. Отидохме до „Пирогов” и в 10,30 ч. бяхме там. В 9 ч. се случи катастрофата. След това разбирам, че малко преди да започне операцията на Асен, която бе насрочена за 13 ч., той изпада в безсъзнание. Но лекарите нямат време да чакат, защото пораженията са много сериозни – изцяло разкъсан ляв купол на диафрагмата, като всички вътрешни и коремни органи се качват в гръдния му кош, 5 чупени ребра, като четирите отляво пробиват белия дроб, счупен таз и две счупени ръце. И просто са нямали време да чакат. Не ни даваха гаранции, че той ще се събуди, но ако се събуди, има опасност да не е нормален човек, тъй като, докато изпада в безсъзнание, се прибавят медикаменти, за да започне операцията, която продължава около 6 часа. След операцията думите на лекаря, който излезе от операционната, бяха: „Ние го сглобихме, но да не забравяме, че има Друг над нас.” И наистина оттогава до ден днешен ние наистина разчитаме на този Друг.

След операцията той събуди ли се?

Кателина: Не, той беше в медикаментозна кома. И на втория или третия ден започнаха да казват, че има възпаления – на черен дроб, на жлъчка. Започнаха инфекциите. Като през това време белият дроб не спира да кърви. Останалите органи са наместени, но белият дроб не може да бъде шит, нито лепен, той трябва да се самовъзстанови. И точно това беше парадоксът. При 7–8 дни кървене на бял дроб човек може да оживее, но това наистина е чудо. А в неговия случай – с всички инфекции, той получи и натравяне на кръвта – и така на 15-ия ден започна да намаля кървенето на белия дроб, а на 21-вия ден спря кървенето на белия дроб.

Лекарите имаха ли обяснение за това нещо?

Кателина: Не, няма как да се обясни подобно нещо. Той е с инфектирана кръв, а органи заздравяват. Тук искам да отдам изключително голяма благодарност преди всичко на нашия Господ Исус Христос, защото Той е, Който дава живот, и Той е, Който го отнема. Но и на всички братя и сестри, на всички църкви, които ни подкрепиха. Виждах една христова църква, едно тяло, което викаше, което постеше, което се молеше и плачеше заедно с мен, дори и за мен и за съпруга ми.

А вие имате ли някакъв спомен?

Асен: Аз до ден днешен не си спомням катастрофата. Не знам какво се е случило. Само знам, че бях на прекрасно място, сред природата, имаше водопади, скали, планини... Аз лежах и изведнъж виждам как Христос слиза по едни скали надолу към мен с една огромна усмивка!

Това се случва веднага след катастрофата или когато сте изпаднал в кома?

Асен: Аз не мога да преценя кога е било.

Просто това е, което виждате.

Асен: Да, виждам как лежа сред природата и виждам как Христос идва към мен с една огромна любов. Просто... аз до ден днешен благодаря, защото знам, че Христос ме познава. Исус ме познава! Това е най-великото нещо в моя живот. Наведе се до мен, потупа ме по рамото и само каза: „Събуди се! Мир!” И аз изведнъж отварям очи и не бях на това място, което бях. Една тръба стърчеше от гърлото ми, двете ми ръце вързани, лекарите започнаха да идват. Питат ме какъв съм, какво се е случило с мен. И аз казвам: „Христос ме събуди”. Те после споделиха и казваха: „И други като теб Христос ги е събуждал тук, в реанимацията.” Не мога след една година аз толкова бързо да се възстановя и да тръгна, но сега в момента Бог ми дава невероятна сила. Вече 13 000 километра сме навъртели, за да благодарим на тези хора, които са се молили за нас. И същевременно да свидетелстваме за това, което Бог е направил в нашия живот. Защото няма как аз да стана сам и да тръгна.

Какво точно направи Бог? Първо, физически, да кажем. След това – състояние, което изброихме всички вътрешни органи разкъсани и т.н. Как започна възстановяването? Защото това за мен е чудо – само една година след случилото се вие да стоите тук и да изглеждате по този начин.

Асен: Отначало беше много трудно, защото аз нищо не можех да направя. Гледах жена си и ми беше трудно, защото не можех по никакъв начин да й помогна.

Това след колко време?

Кателина: 38 дни той беше в кома, а общо 48 дни беше в болницата. След това го изписаха и си дойде вкъщи. Оттогава беше просто на легло. Не можеше нищо да направи – нито вода да пие, той не можеше да използва и двете си ръце. Беше с гипсови шини. Малко преди да го изпишат, му направиха операция на лявата ръка, за да я изправят.

Асен: Единият пръст на ръката ми не работеше, казаха, че ще вземат мускул от друго място, ще го имплантират... и, слава Богу, още януари месец пръстът ми се възстанови. Другото, което е – моят най-добър приятел Ивчо съдейства за намирането на санаториум. Нито един санаториум не искаше да ни приеме.

Кателина: В момента, в който чуеха каква е диагнозата му, казваха, че не могат да поемат риска да вземат човек, който е бил с такава травма на белия дроб. Защото, ако евентуално колабира, нямат дихателен център, за да му помогнат.

Асен: Тогава Иво, който е незрящ човек, но познава много хора, постоянно се опитваше да намери такъв санаториум и в Банкя успя да намери военен санаториум. И 15 дни бяхме вкъщи и след това отидохме там. Когато ме вкараха, бях на инвалидна количка, а излязох на крака. Рехабилитаторката броеше часовете и каза: „Не е възможно! Аз 25 години работя това. Ти за 10 процедури да станеш от инвалидната количка. Това не е възможно!”

Съпругата ми беше постоянно до мен.

Кателина: Той се нуждаеше постоянно за всяко нещо от помощ. Хранене, обличане, вдигане, помагах му да се раздвижва, масажиране, каквото се сетите. От отварянето на очите му той трябваше да бъде с човек. И постепенно, постепенно... започна да се подобрява.

Промяната с вас не е била само тези физически чудеса, но се е случило нещо много по-дълбоко във взаимоотношението ви с Бог. Какво точно?

Кателина: Има моменти, в които ти не знаеш какво да направиш. Толкова неща ти се струпват на главата... В този момент аз бях и баща, и майка, трябваше да взема наистина важни решения. Срещах се с адвокати, бях в полицейското управление, тичаш навсякъде... Но да усещаш Божия мир е нещо, което е толкова силно, толкова блажено... мога да го пожелая на всеки един. Наистина, както казва Словото, че мирът ще пази стража на мислите и сърцето ви – ето това беше в мен.

Това е много необяснимо за положението, в което сте била.

Кателина: Точно това е, което Бог прави. И много пъти аз това казвам, когато имаме възможност да си говорим с хора, че това е разликата между вярващите и невярващите хора. Вярващите има на кого да разчитаме. Защото и вярващи, и невярващи загубваме близки, минаваме през подобни изпитания, страдания, колкото искаш, навсякъде болката е около нас, но Христос е Този, Който помага на тези, които го обичаме, да минем по-леко през тези страдания. Той ни носи в този момент на ръцете си. И в такива моменти съчувствам на хората, които са без Христос, защото те няма на кого да се облегнат.

Много хора на ваше място биха казали: „Защо?” Вие сте служители, служите на Бога, защо Господ ще допусне такова нещо на неговите хора?

Кателина: Самата аз от самото начало никога не попитах: „Защо, Боже?” Не смятам, че съм толкова силна или толкова смела, или толкова вярваща, но осъзнавам, че в този момент доверието ми в моя Бог е било толкова голямо, че аз наистина не смятах за необходимо или нужно да питам Бог: „Защо?” Ако Бог иска аз да разбера, Той ще ми открие. Ако Бог е решил, че аз не трябва да зная, значи не трябва да зная.

Никога във вас не е имало някакво огорчение или съмнение?

Кателина: Не. Напротив. Имаше един момент, в който майка ми или сестра ми бяха къщи, понеже ми помагаха за децата. Малката беше в гипс и в тежко състояние още. И една от тях ми каза: „Не знам какво можеше да случи. Ами ако беше станало нещо с някое от децата?” И начина, по който реагирах тогава, сега не бих могла да го кажа така. Но в този момент явно Господ според нуждата дава и силата. И тогава моите думи бяха: „Ами, ако е трябвало да стане, Бог щеше да ми даде сили да преживея и това.” Спомням си изумения поглед. Но тогава това, което Бог ми даваше като сила, като мир, като радост в сърцето, като увереност, че съпругът ми ще оздравее, ще стане и всичко ще се оправи... само мога да благодаря на Бог. И наистина, когато минаваме през изпитания, трябва да разчитаме и да вярваме, че Той е Този, Който ще ни даде силата да изтърпим това, което Той ни води. И както всичко това, което разказахме. Постепенно започнахме да виждаме и защо е станало всичко това. По какъв начин хора там, в реанимация, могат да чуят, че има един жив Бог? Това беше начин да достигнем до невярващи и болни хора, които срещахме в санаториумите. Те чуваха за един Бог, Който събира семейства и държи заедно семейства. Ние срещахме хора, които след злополука съпругът или съпругата са изоставени от своя партньор. За болния се грижат близки или роднини, но не и половинката. В началото мислеха, че ние сме брат и сестра. Ние им казахме, че сме съпрузи. След това ни казаха: „Ами значи сте младоженци, понеже много влюбено изглеждате.” А ние отвръщахме: „Ако за 12 години изглеждаме по този начин, това е само благодарение на нашия Господ.” Това беше още един отговор на въпроса защо.

Хората винаги са склонни да задават този въпрос, но може би по-важното е в случая каква е промяната лично за вас?

Асен: Ние винаги сме искали Господ да се прославя в нашия живот. Минавали сме през много големи трудности, но никога не сме се огорчавали, защото знаем какво Господ прави в нас. Знаем, че Той държи нещата в Своята ръка. И навсякъде, където говоря, цитирам Посланието на апостол Павел към римляните (8:28): „Всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога. Които са призовани според неговото намерение.” Когато бях с Господ, Той ми показа три картини. Всяка една от тях бе жива картина. Първата картина беше за състоянието на църквата. Той ми каза: „В църквата няма цялостност и мир.” Хората стояха с гръб един към друг. Не бяха лице в лице. И всеки един от тях си мислеше, че може да се справя сам. Другата картина беше за състоянието на младите хора. Видях, че те стояха пред интернет и медиите постоянно, търсеха слава, търсеха пари и най-голямото нещо, което на Христос Му тежеше, беше, че те търсеха одобрението на другите хора, но не и на Него. Третата картина, която погледнах, беше черна. Христос беше с гръб към мен, обърна се и видях как сълзи се стичаха по лицето Му. Той каза: „Ако тези две картини не се променят, младите хора няма да имат бъдеще.” Младите хора няма да имат пример, който те да следват, няма как да се приближат към Христос, когато няма кой да им Го покаже. Когато не видят любовта помежду ни, когато не видят грижата помежду ни, те няма как да я продължат напред. Бог подканва църквата за пореден път да се обърне и да има тази любов помежду ни.

Благодаря ви много, за всичко което споделихте.

« назад