Църква и държава

ЕВ, 01.12.2011

Част 2

Търсят ли евангелските църкви сътрудничеството на държавата?

В повече от 98% от случаите, когато евангелските църкви развиват своите дейности във всяко едно отношение, почти винаги са в готовност за сътрудничество с националните и местните органи на управление. Но от тяхна страна – или мълчание, или негативен отговор. Не искам това да прозвучи като критика, но ние сме за изграждане на мостове и искаме да изградим една по-добра страна и общество, в което да живеем. Ние го правим в един смисъл чрез Националния съвет за религиозните общности, в който членуваме на този етап 6 от религиозните общности в България. Това са Обединените евангелски църкви, Арменската църква, еврейското изповедание, Католическата църква и мюсюлманското вероизповедание. Официално членува и Българската православна църква, но на този етап не са активни. Ние работим съвместно като коректив на правителството, на парламента и на другите обществени институции. Молете се и ние ще продължим да се молим за всички. От конфронтация никой няма полза. Но от сътрудничество и взаимопомощ има.

Днес по света има църкви, които са преследвани в различни държави. Какви са техните отношения с държавата, която ги преследва, гони, убива, затваря?

За жалост имаме ограничаване на религиозните свободи не в една и две страни. Ние имаме затворници в Азербайджан, Узбекистан, преследвани са и в някои от другите централноазиатски републики, убити и преследвани има в Иран, в някои страни от Саудитска Арабия, там, където има войнстващ, фундаментален ислям. Има и някои други страни, където много хора губят живота си. Понякога тези страни не са чак толкова известни, например Бутан, Шри Ланка. И сега има отделни щати в Индия, където има репресии, а също и африкански страни. Какво да бъде нашето отношение? Много състрадателност, съчувствие и застъпване в молитва. Бог да има милост. Второто е да се пишат писма, да се организират петиции, да се протестира, за да знаят, че светът не спи. И на трето място – да се алармират нашите собствени правителства да бъдат чувствителни. В България е имало един такъв период, визирам Априлското въстание. Тогава много хора са изгубили живота си, но това не е било известно. Освен чрез протестантски мисионери, които са давали информация за случващото се тук. Затова не трябва да забравяме, че ако ние тук имаме свобода, то има много места по света, които нямат нашата свобода, и ние трябва да бъдем за тях спомагателна ръка и съчувствително сърце.

А какво да правят християните там, които са преследвани? Какво трябва да бъде отношението им към държава, която не им е майка, а мащеха?

Не мога да дам еднозначен отговор. На първо място, те трябва да бъдат свидетели за Христос, който е техният Спасител при каквито и да са обстоятелства и условия. На второ място, да знаят, че това не е нашият дом. Тук, където сме се родили и живеем, сме за един малък отрязък от време. Реално ние сме пътници за небето. На трето място, доколкото зависи от нас, казва авторът на Посланието към евреите, да живеем в мир с всички човеци и да търсим онова освещение, без което не можем да видим Бога, и да бъдем готови да понесем страдание.

И у нас вярващите имат опит с преследването. Било е забранявано да бъдат внасяни Библии в България и въпреки това християни са го правили, като са престъпвали законите на страната. Какво мислите за това?

Аз съм един от тия „престъпници”. По времето на комунизма бях щастлив да участвам в това. Да, нямаше Нов завет, литература, нямаше обучение, училища. Нямаше нищо. Е, какво? Да не би да сме чакали така? Едно от нещата, които сме правили, е да купуваме пишещи машини и да преписваме на тях. Разпространявахме книги, Божието Слово. Да, получавахме от чужбина, след като тук не можеше да се печатат книги. Разпространявахме нелегално и нарушавахме законите. Те ни питаха: правите ли го? И ние казвахме: да. И като ни хванат, бият ни, взимат литературата и ние после внасяме нова.

Пастор Неделчев, говорим за преследваната църква, но нека да обърнем и другата страна на монетата – когато към църквата биват отправяни изгодни предложения от страна на държавата. Как църквата трябва да се справя с това? Как да ги приема?

Това е много дълбок въпрос. Църквата трябва да пази своята чистота, всеки отделен вярващ – също. Всякакво сътрудничество, което е свързано с компромис и особено с предателство, всеки един знае – неговата съвест му казва, Божието Слово го казва, че не е правилно. Има такива хора и сигурно ще ми зададете този въпрос, какво да кажем за ония , чиито досиета сега ще излезнат. Аз си взех документ. Бях с образование и всичко и предпочетох да отида да работя по покривите – занаят на циганите, но не се подчиних. А имах възможност да заема и длъжност. Хората ми казваха, че съм глупав, но за мен това бе правилното решение. Не съм се съгласявал на никакво сътрудничество. Не съм заемал пост по онова време, но си платих цената.

А тези, които не са искали да платят тази цена?

Нека не ги приемаме като маса, а като личности. Ние не знаем всеки един от тях на какъв огън се е пекъл, каква е била личната му Голгота и аз ще бъда много внимателен. Нека да не бъдем съдии и да не обвиняваме никого. Ако някои от нас не са направили този компромис – слава Богу. Ако някои други обаче в определен етап от своя живот не са имали сила и заради натиск от семейството – деца, които няма да могат да учат, или те самите ще загубят работата си, са били принудени да направят този компромис, нека те си поемат своята отговорност. Аз не бих ги осъдил. По-скоро продължавам да се моля, защото познавам такива хора около мен, по-скоро да знаят, че каквото и да са направили, Бог го знае, каквото и да се е случило с тях, Бог ги обича, но те трябва да изповядат своя грях и да се покаят. А ако и други са засегнати и вече се знае, и са заемали отговорни длъжности, сега, когато излезнат досиетата им, нека си поемат отговорността. И то лична. За да изчистят своето положение пред Бога. А другите, които сме изкушени да играем ролята на праведни, да не забравяме, че Бог е помогнал да стоим, но да внимаваме, защото всеки един от нас може да падне. И да сме съчувствителни към тези хора и да ги приемам с любов, ако те изповядат греха си, и да ги приемам като част от Божието семейство.

А какъв мислите ще е резултатът за църквата след излизане на тези досиета?

За разлика от много други хора, които вдигат много шум и казват: „Църквата ще се съсипе!”, аз смятам, че църквата ще е по-здрава. Никога от живота на църквата от гонение, от изпитание или изявяване на греха църквата не е отслабвала – напротив. Това е било инструмент за очистване на църквата. Болезнено е, да. Някои авторитети ще пострадат, хора, които сме уважавали, ще загубят престижа си, но и за тях може би ще бъде също един процес на очистване. Кой ли пожелава да има страдание и изпитание, болест или нещо друго? Но това е огънят, с който се прочиства златото, а ние сме скъпоценни в очите на Господа. Така че църквата ще излезе и по-чиста, и по-силна, и по-здрава.

« назад