Църква и държава

ЕВ, 29.11.2011

Интервю на Даниела Петкова с п-р Николай Неделчев, председател на Обединените евангелски църкви в България

Днес ще разговаряме за отношенията между държава и църква. Какви са основните видове отношения и как са се развивали те през вековете?

Още от началото на църквата Христос дава ясно да се разбере, че Той не е дошъл да установи земно царство, нито е претендент за земно управление. Не беше разбран от Неговите ученици и по-късно. Факт е обаче, че църквата е била гонена, преследвана и докато тя е изпълнявала своите Божествени функции и своето посланичество – да бъдат посланици вярващите на Земята, те са били верни и благословени. Ние имаме в историята и много примери за мъченици, които са отдали живота си за правдата, истината, за свидетелството за Господ Исус. И същевременно тогава, когато църквата получава своето официално признание и особено след император Константин става държавна религия, църквата започва да губи своята чистота. Започва да има все повече и повече привилегии, повече възможности, но по-малко чистота, по-малко святост. Онова, което има като две форми на сътрудничество между църква и държава, е известно с двата термина, които засягат двата клона на християнството. Имаме папоцезаризъм, където папата е върховен глава на църквата на Запад и съответно тези царе, които са под него, са под неговата юрисдикция, благословение и управление. И имаме обратното в източните църкви. Там имаме цезаропапизъм, където царете – императорите или държавните глави на източноправославните църкви, имат определена власт, макар че почти всички са автокефални, но те не могат да вършат каквото си поискат, защото съществуват в страната, в която са. И там върховният глава на тази страна е този, който има власт да каже на църквата какво да прави. Протестантите са по-различни. Всеки един вярващ е един малък папа или малък патриарх. Така че при тях не важи нито една от двете форми. Ако погледнем в историята, и двете основни форми изискват комуникация между държавната и църковната власт. И никога тази комуникация не е била перфектна или без прехвърляне на искри или сблъсъци – както в източноправославните църкви, така и в Католическата църква.

За разделението в църквата – на православни, католици, протестанти... Мислите ли, че някаква роля за това е изиграла и държавата?

Да, мисля, че за крайното разделение на църквата на Източна и Западна държавната власт е изиграла определена роля. Не мога да кажа, че същото се отнася за протестантите. Протестантството възниква сред Католическата църква, там започва Реформацията – на Запад, и съответно в началото и то е било обвързано с държавната власт. Но по-късно са видели, че най-неудачно е, когато вярващите, Християнската църква са обвързани с държавната власт. Така че в един смисъл скандинавските страни са протестантски страни. Те са най-проспериращите в света. Все още ценностната система се основава на Библията, но пък същевременно не мога да кажа, че не е играла роля за разделението във връзката на църквата с държавата. Дали сега играе някаква роля, не мога да кажа, защото сега живеем в по-различна система и малко по-атеистичен свят.

Според вас доколко трябва да бъде голямо участието на църквата в държавните дела?

Аз не мисля, че има идеална рецепта или формула да се каже: да, до това ниво трябва да бъде и извън него – не. Причината, поради която го казвам, е, че Бог използва различните хора за различни цели. И историята го показва с много примери от Стария завет. Когато Бог иска да използва някой човек и да го постави на отговорно място в общественото управление (това включва и държавата), Той го прави. И този човек може да бъде инструмент на Бога за добро, но и инструмент на дявола за зло. Вземете например Естир в Стария завет. Една жена, която беше от еврейското малцинство във Вавилон, и същевременно една жена, която Бог допусна да отиде и да стане жена на царя, и тя изпълни определено една много важна роля в съществен период в живота на една голяма империя. А какво да кажем за Йосиф? В един много важен период в историята на Египет Бог допусна той да стане втори. Или, ако използваме днешната терминология, той бе нещо като министър на финансите. Бог допуска да стават такива неща. Ако трябва да спомена някой съвременен пример, искам да посоча една страна, за която малко се знае в България – Либерия. В Либерия вицепрезидентът бил баптист, вярващ християнин. Той е единственият президент на Световния баптистки съюз, който след време става президент на страната си. Бил и на посещение в България. Той е бил на поста си, когато страната се е нуждаела най-много от стабилизация. След това е имало преврат и е загубил властта и живота си. Още един човек, който е от близката история на Съединените щати и изигра много важна роля в страната. Той бе един от съветниците на бившия президент Никсън – Джак Оулсън. И когато стана скандалът, пое върху себе си отговорността и влезе в затвора. И там той създаде едно мощно служение в затворите. Колко са ония, които са докоснати? Кой преди това е виждал нуждата от подобно служение?

За определен период от време Господ допуска някои неща да станат. Но Бог използва вярващи хора и не мога да кажа докъде вярващите трябва да отидат. Някой може да бъде общински съветник, друг – съветник по икономическите въпроси, експерт, депутат. Зависи от призванието. Зависи кой за какво и къде е призван да заеме място. Политиката е трудна работа и ако някой е призван за нея, Бог ни насърчава да се молим за тези хора.

Какво мислите за думите на Исус Христос: „Цезаровото – на цезаря, Божието – на Бога”?

Това са едни много точно формулирани думи. Означават, че трябва да има разделяне на земна и Божествена власт. За мен това значи, че когато живеем тук, на Земята, ние имаме своите граждански отговорности като жители на определена страна и имаме своите задължения към нея. И съответно като синове на Бога ние имаме своите привилегии и задължения към Бога. Затова двете не са в противоречие или конфликт, но трябва разумно да направим разлика.

Ако има натиск върху нас да пренебрегнем Божието заради цезаревото?

Този въпрос е засягал вярващите през цялата история на църквата. В интерес на истината в периоди на преследвания и гонения вярващите винаги са предпочитали да пожертват себе си, но да запазят своята вяра. Бог е поставян на първо място. Имаше време в България, когато работната седмица беше от шест дни и почивният ден в различните окръзи се падаше в различен ден – понеделник, вторник и т.н. И тогава вярващите хора имаха голям проблем, защото те искаха да се поклонят на Господа в неделния ден. И особено пастори на малки местни църкви тогава казваха: „Затворете ни, бийте ни, но не нарушавайте неделния ден, той е ден за Господа”.

Гласуването... Какво според вас трябва да бъде участието на християнина? Някои хора са на мнение, че не трябва да се гласува.

Аз съм член на гражданското общество и дори обмислям инициатива, в която да помоля няколко депутати да се включат, за да стане гласуването в България задължително. Дали да гласуваме? Определено да. Това е нашата отговорност. Не да критикуваме, не да осъждаме, нито да обвиняваме управляващите, а да бъдем тези, които имаме право да ги изберем и съответно чрез кореспонденция, комуникация на всяка цена да сме във връзка с хората, които избираме. От най-долното ниво – на общинските съветници, до президента на страната. Колко вярващи, които се молят за управниците ни, кореспондират с тях? А това е наша привилегия и задължение.

П-р Неделчев, какви са отношенията между държавата и църквата в България в момента?

Тук вече ще трябва да направя малка разлика. Православната църква е в доста неясни отношения с държавата. Ако имаше време, когато Православната църква беше използвана от държавата, сега Православната църква се опитва да използва държавата. Например, че искат да се отвори образователната система, за да могат те да преподават религия в държавните училища. Считам, че това ще бъде грешка, защото, ако трябва да образоваме децата, трябва ние да го правим в църквите. Защо? Защото църквата е отделена от държавата. И ако искаме да запазим чистотата и силата на църквата, на всяка цена трябва да държим за независимостта на църквата. По същия начин считам, че протестантите – не искам да влизам в ролята на оплакващи се, че сме преследвани, но ние сме цензурирани.

По какъв начин?

Един от начините е чрез медиите. Политици и журналисти все още продължават да ни слагат етикета „секта” или „небългарска религия”, или „не нашата църква”. А коя е вашата църква? Църквата е на Господа. Всеки един вярващ има право да определи себе си къде да бъде. Това, че сме евангелисти, не значи, че сме по-малко честни или посветени граждани на тази страна. В един смисъл ние имаме пълна свобода. Законът в България е доста демократичен, на тази основа ние се стараем да изпълняваме своите задължения, имаме и своите права. Протестантите в България не са толкова много, но от това, което се вижда в последните двадесет и няколко години, много добре вършат своята работа – обществена и социална ангажираност. Особено в достигането и служенето на малцинствата като цигани, бедни, вдовици, сиропиталища. А как държавата помага? На този етап или ни пречи, или не прави нищо. До този момент са много малко местните органи на властта или на национално ниво, които да виждат онова, което правят протестантите. И съответно да проявяват сътрудничество. Това са изключения.

                                                                                                                               Следва

« назад