Християнството като взаимоотношение с Бога - Троицата

ЕВ, 26.07.2011

Интервю на Габриела Николова с богослова Димитър Лучев - 2 част

Как взаимоотношението се осъществява вътре в самата Божествена Троица? Какво се крие зад понятието Троица и как ние общуваме с Бог, Който има три лица?

Християнството е Христос, но Христос е пътят към Бога, който ние, християните, познаваме в три лица. Като общение между Отец, Син и Святи Дух. Този факт на чисто практично ниво понякога обърква християните. Много по-лесно е да се говори за Бога като за някакво едно нещо. Или като за четвърто нещо, отвъд самата Троица. Но всъщност Христос дойде, за да ни покаже пътя към Отца и за да направи възможно общуването със Себе Си и Своя Небесен отец чрез силата на Святия Дух. Църквата е възприела, че ние вярваме в един Бог. Християнството се нарежда сред монотеистичните религии, каквито са юдаизмът и ислямът, но християнството не е строг монотеизъм, каквито са споменатите две религии, именно защото вярва, че този един Бог ни се явява в три отделни личности. Синът Божи нарича Себе Си Аз. „Аз и Отец сме едно” (Йн. 10:30). Но това не значи, че тези два Аза така са се свързали, че са изчезнали. Самият факт, че Той казва „Аз”, ни дава да разберем, че Той е отделна и самостойна личност. Но в Бога взаимопроникването между тези три е толкова голямо, че когато човек влезе в живота на Бога, той чувства един общ Божествен живот, но вижда три отделни източника на този живот. Древната църква го е обяснила по следния начин: трите личности в Троицата са като три запалени светила. Човек влиза в една стая, която е осветена от три места, но когато влезе в стаята, той не може да отдели светлина от светлина. Тоест те се смесват и става една обща светлина. Тоест имаме три източника, но една светлина. По същия начин имаме един общ Божествен живот, но три негови източника. Сега по принцип, когато Христос беше попитан от Своите ученици: „Как да се молим?”, той казва така: „Отче наш, Който Си на небесата, да се свети Твоето име...” – всички християни знаят тази молитва. В нея адресатът е Бог-Отец. Но не трябва да забравяме, че това е време, в което Христос има невъзпрепятстван диалог със Своите апостоли. И Той ги учи как да се молят на Небесния отец. Тоест диалогът с Христос е възможен. И дори когато Той се е възнесъл, този диалог с Него не престава. Библията ни казва, че пред Бог-Отец ние имаме ходатай и това е нашият Господ Исус Христос. Ние разговаряме с Него и се молим на Него, защото вярваме в Неговата равнобожественост. Ние се молим и на Небесния отец, Който ни е изпратил Своя Син. Това са две отделни личности. Святият Дух е третото лице на Бога, което е също равнобожествено в слава, във величие, в достойнство. Никейско-константинополският Символ на вярата ни казва, че Той е Господ животворящий, Когото славим наравно с Отца и със Сина. Но Христос ни дава да разберем, че ние възхваляваме, обичаме и се молим на Отца и Сина чрез Святия Дух. Той е оная личност, Която е станала връзката между нас и Божия Син и Неговия Небесен отец. С други думи, Святият Дух е личността, с Която ние говорим на Бога и посредством Която Бог ни чува. Той е връзката. От любов към Отца и към Сина, а и от любов към нас, Светият Дух се обезличава, за да може да стане връзка. Тук древната църква счита, че Той е като светлината, чрез която виждаме, но която не виждаме.

В тази връзка виждам, че носите една книга, която доста нашумя напоследък – „Колибата”. В нея въпросът за Троицата е засегнат по един много интересен начин, който е и критикуван от доста богослови. Но в нея са описани взаимоотношения между самата Троица. Доколко от богословска гледна точка това е вярно?

По мое мнение Уилям Пол Йънг е написал един прекрасен роман. Аз имах удоволствието да прочета тази книга още „топла”, току-що излязла от американската печатница. „Колибата” предизвика множество дебати и тепърва ще се обсъжда в България. Книгата е интересна с това, че тя всъщност поставя въпроса за човешкото страдание и за злото, което често не можем да си обясним. Това е историята на един мъж, който загубва дъщеря си и е гневен на Бога години наред. Един ден Бог го призовава на мястото, където намират дрешките на детето, което е отвлечено и очевидно е убито. И там той преживява един особен уикенд с Бога, в който е потопен в живота на Светата Троица. Скандалното в книгата е, че Светата Троица се появява в образи, които са нетипични за Библията и в известен смисъл скандализират. Като например Бог-Отец е представен в образа на възрастна чернокожа жена. И това в известна степен разбива главния герой, защото това е последното нещо, което той е очаквал да види. Но отново писателят много старателно ни дава да разберем, че, първо, това е имагинерна ситуация, второ – самият Бог казва на главния герой, че не желае да се появи в образа, който е вграден в него за това, как Бог би изглеждал, за да може разговорът с Бога да протече в едни различни рамки. За да може този човек да излезе от религиозните клишета и представи и за да може неговият гняв към Бога наистина да се прояви. И в книгата това се развива брилянтно от автора Уилям Пол Йънг. Интересно е, че Бог като Троица е много малко разглеждан от амвоните на църквите ни или от богословските трактати на съвремието. Макар че напоследък започва да се заражда интерес към тази най-основна доктрина на християнството.

Ранните християни, които произлизат от еврейската монотеистична религия, са вярвали в един Бог, но в един момент те приемат Спасителя. Месията твърди, че е Божествен. Той прави Себе Си равен на Бога и фарисеите и книжниците често искат да Го убият с камъни заради тези богохулни думи. В един момент те Го приемат за Спасител, признават Неговия Божествен произход и оттам нататък започват да бъдат водени от неговия Свят Дух, Който им беше обещан и изпратен в деня на Петдесятница. Те са живеели в тази реалност и не е имало нужда от богословска рефлексия. Библията не използва думата Троица, но ние стигаме до това заключение, че Бог е една Божествена природа, обща и за трите личности, но в три лица – уникални и неповторими.

В момента говорим за християнството като взаимоотношение. Какво взаимоотношение би могло да има между тях, след като те би трябвало да имат един ум, едни мисли, едни чувства? Има ли място за споделяне?

Съвременните психолози и антрополози твърдят, че личността се съставлява от две части. Никой не може да каже къде е границата между първата и втората. Твърди се, че личността представлява една твърда сърцевина, която е моят Аз. Той, бидейки твърд, не се размива. Аз съм това, което съм, и не мога да бъда никой друг, нито някой друг може да бъде мен. Но около тая сърцевина има мека периферия, която ми позволява Азът да се свързвам с други Азове, да прониквам в тяхната реалност, в техния мироглед, в техния свят, в техните чувства, да ги възприемам за себе си – те да стават част от моя мироглед, от моя светоглед, без нито аз да изчезвам като Аз, нито другият да изчезва като себе си. Това се случва всеки ден. И в общуването, особено това, което е във взаимна любов, когато един Аз обича друг Аз толкова жертвоготовно, колкото е обичан, имаме състояние, в което единият мисли за другия, другият се жертва за другия в негово име, но не изчезва, защото другият мисли респективно за този, който пръв се е пожертвал. И така в любовта имаме утвърждаване на личността, но отново отричане на личността да бъде сама за себе си, а по-скоро във взаимоотношението й с другия. Това е нещо, което можем да имаме, защото сме направени по образ и подобие на Бога. В Троицата няма откъсване на Азът от другия. Отца винаги е с другите двама, Синът винаги е с Отца и Святия Дух, Святият Дух винаги е в общение с Отца и със Сина. Проблемът на човечеството е в това, че ние се появяваме като обособени личности и самосъзнания. В своя житейски път се откъсваме от другите и преживяваме трагично това откъсване и самоутвърждаване, което, според Библията, е семето на греха. Защото грехът е аз да утвърждавам себе си за себе си. Аз да считам, че съм върховното благо за себе си. Смисълът на собствения ми живот е зададен в мен самия. Докато християнството е отричане на Аза, отричане от себе си в името на някой друг. Аз желая другият да бъде моя битиен център. Приемайки Бога, ние решаваме и осъзнаваме, че нашия битиен истински център става Той. Когато аз разбера, че Той така ме е възлюбил, че е дал Себе Си за мен, сега е ред аз да възлюбя Него и да дам себе си за Него. И така, отричайки се от себе си, парадоксално, но аз живея, и живея истински! Между другото има една много древна интересна аналогия, в която общуването между трите лица в Троицата, към което ние сме призовани и поканени, е сравнено с хороиграние. Гръцкият термин „перихоресис” означава „взаимопроникване” и обяснява точно този феномен – как две личности могат да са едно и в същото време да останат себе си, без да изчезват, да се дарят една на друга, е сходен с друг гръцки термин, който означава „танцувам под ръка” или „танцувам наоколо”. Затова в древността Божественият живот се изразява с тази идея – за танца на хороигранието. Всъщност общението между трите лица е като едно хоро, в което те са се хванали под мишница, и красотата на танца е в това не че аз танцувам, а че аз танцувам с другия. Това е едно общо хороиграние, не е индивидуална проява, не е индивидуален танц. Фактически радостта не идва просто от танца, а от това, че другият танцува с мен. И всъщност спасението е онова велико отваряне на Божествения танц, на Божественото хоро, в което Отец, Син и Святият Дух спират да бъдат сами за Себе Си. Те отварят себе си към света, към оня, който е техен небожествен образ. Канят го към този танц, към този пир, към тази екзалтация на Божествения живот и го правят неразделна част от себе си. Така че християнството е онзи тайнствен път и тайнствен опит, в който аз – човекът, и ние – хората, сме поканени в танца на Светата Троица. Лично аз смятам, че това е една прекрасна картина! Считам, че силата на християнството е не просто в диалога с Бога, в който аз Му задавам въпроси и Той моментално ми отговаря, а това, че всеки мой ден е участие в един прекрасен живот, който е повече от земен, и това, че аз съм поканен да живея с Бога всяка своя ситуация. Мисълта, че аз съм под ръка с Бога и Бог е под ръка с мен във всяка моя ситуация, независимо дали тя е тъжна, или радостна. Дори да нямам отговор, аз танцувам!

Благодаря ви много! А ние нека продължим в този прекрасен танц, който е взаимоотношението ни с нашия Бог.

« назад