Децата са приоритетът на нашата държава

Габриела Николова, 09.07.2009



Иван Игов e психолог и координатор на проекта „Училище без насилие”. Този проект е съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката и Столичната община. Целта на проекта е предотвратяването на тормоза между деца в училищата и създаването на подкрепяща училищна среда.
В разговора с него се опитахме да изясним причините, които водят до агресията при децата, и възможностите за предотвратяването й.

От колко време са занимавате с проблемите, свързани с детската агресия?
От 27 години работя в Националната природо-математическа гимназия към СУ „Св. Климент Охридски“ и смятах, че моята основна задача е да се занимавам с надарените деца. Оказа се, че по-голяма нужда имат децата, които имат проблеми, т.нар. проблемни деца. С течение на времето заявките към мен и повечето ми колеги се изнасяха към децата с проблеми, а от 2 години съм координатор на проекта „Училище без насилие”.

Какво имате предвид, като казвате проблеми? От какъв род са те?
Предпочитам да използвам израза „проблемно поведение”, а не да си служа с етикети като „невъзпитани, палави, недисциплинирани деца“. Проблемно поведение означава, че в обкръжението на детето има проблем. Често ми се е случвало проблемът да не е в самото дете, а в родителите, в отношението, в семейството.
Агресивността и агресията между децата нарасна много и причината е, че самото общество минава през един кризисен етап. Когато в обществото изцяло се преориентират нормите, ценностите и отношенията между хората, това няма начин да не се отрази на отношенията между нас, възрастните, а оттам – и на отношенията между децата.

Защо започнахте този проект? Това ли беше единственият начин да се справите със ситуацията?
През 2003 г. нашият колега Пламен Калчев – професор в СУ „Св. Климент Охридски“, направи едно много голямо изследване по модела на норвежкия психолог Дан Олвеус – най-разпространения антибулинг тест. Резултатите показаха много високо ниво на насилие, и то още през 2003 г. За съжаление още тогава никой не обърна внимание, трябваше да минат 5 години, за да може УНИЦЕФ да намери финанси, както в страна от Третия свят. Този проблем се оказа не държавен приоритет, а приоритет на УНИЦЕФ. Малко е неудобно и е срамно ние, влизайки в ЕС, да очакваме ООН да финансира програми за нашите деца. Става дума за един проект, който в скандинавските страни тече вече 30 години и се прилага в над 50 страни. Ние взехме конкретно модела на нашите съседи от Хърватска.
Проблемите с детската агресия не се изчерпват само в училището. Благодарение на този проект ние рязко намалихме агресията в коридорите, в класните стаи, но насилието се изнесе на улицата просто защото там няма кой да поеме грижите за децата, тъй като ние всички сякаш сме абдикирали.

Разкажете нещо повече за този проект?
Децата сами стигат до правилата, които трябва да спазват. Всеки знае, че в училище има вътрешен правилник. Този правилник обикновено се пише по чиновнически начин от някой, който го измисля. Но при нас нещата са обърнати. Децата казват какво не искат да им се случва. Децата сами си казват, че не искат да страдат, не искат да ги ритат, не искат да ги блъскат. След това в рамките на т.нар. социална работилница (която се провежда в часовете на класния) те определят правилата, които трябва да следват, за да не се случва това. Определят и санкциите, които могат да бъдат наложени, така че на този първи етап децата участват в собственото управление. Измислят невероятни неща. В едно училище в Ловеч в ъгъла на стаята учениците бяха направили картонена къщичка, на която пишеше „Къща на добрите дела“ и когато някой направи нещо, отива за малко в къщата и след това се връща. Децата стигат до извода, че управлението на класа може да е в техни ръце, дори още в първи клас. Все пак има деца, които нарушават тези правила и норми. Тогава вече се включват учителите и възрастните, но в никакъв случай с репресивни или наказателни мерки. Използват се наричаните от нас „учене от последствията и възстановяване на щетите“. Например децата от едно училище в София хвърляли бутилки с вода през прозореца по спирката, която е пред училището. Идва възмутен гражданин с бутилката вода и казва: „Вижте вашите ученици какво направиха.“ Човекът си отива, а децата, които са пръскали с вода, са извикани. Пак ви повтарям, че това не са репресивни мерки. На тях не им се крещи, не им се отправят закани. Не им се поставят етикети. Провеждат се едни съвсем нормални разговори. Питат децата, какво трябва да направят, за да се възстановят щетите. Стигат до извода, че ощетени в случая са не само хората, които са били на спирката, но и самото училище – неговата репутация. Тъй като не могат да издирят засегнатите хора, учениците решават да помогнат, като възстановят репутацията на училището, почиствайки спирката. Но това е решение, което те самите са взели. Те са разбрали, че са извършили нещо неправилно, и затова възстановяват щетата, която са нанесли. Това не е наказание с труд, както нашият „велик” проектозакон в момента предвижда – 6-годишни деца да бъдат наказвани с поправителен труд, бършейки праха в библиотеката.

Как стои въпросът с тийнейджърите? Проектът има ли успех в тази възраст?
Класическият модел на проекта е предвиден за пети-седми клас, защото се смята, че в юношеската възраст се отварят тези модели и тогава те могат да бъдат прилагани по-ефективно. У нас се оказва, че тогава вече е късно, и затова ние слязохме от първи клас. Това е нашият принос към проекта. Започнахме да работим от първи клас.
Създават се екипи, които се наричат съветници на връстниците, най-общо казано, нещо като ученически комитети. Пак учениците поемат самоуправлението си, но го поемат по малко по-различен начин, отговаряйки и влизайки в едни демократични процедури. Те сами се избират, сами се моделират. Възрастните единствено ги подкрепят или обучават на конкретни умения, за да бъдат по-добри в общуването помежду си, и това работи. Те са изключително активни. Дадем ли възможност на децата да покажат себе си, те са способни да извършат чудеса.

Вероятно няма универсален отговор, но нека да набележим някои от нещата, които биха ни помогнали да се справим с агресията.
Разковничето е да бъдем доброжелателни, да обръщаме внимание на децата. Да не подхождаме агресивно към тях, нито помежду си, когато те са около нас. Една трета от българските семейства за съжаление се справят с проблемите чрез агресия. Наскоро даже излезе една информация, че децата отиват в първи клас с агресивно поведение, псуват, използват нецензурни думи. Другото, което е много важно, е, че трябва максимално да ограничаваме децата от агресивните модели, които често присъстват и в медиите. Аз попадам на анимационни филми, които са ужасна форма на насилие. Един родител трябва внимателно да преглежда онова, което децата гледат и чуват, а също така и сайтовете, които посещават в интернет. Родителите трябва да ограничават достъпа до определени сайтове, както и достъпа до определени програми по телевизията. Всеки един родител трябва да се научи как да го прави. Като цяло ние не сме научени на родителство. Това е най-големият проблем. Ние започваме да възпитаваме децата си, повтаряйки моделите на нашите родители, това, което сме видели от тях. А когато дойдат и бабите да помагат, тогава настъпва истински хаос. В този смисъл моделите на родителите ни не работят, защото те са от едно друго време.

Как можем да се научим на родителство?
Има програми, дори и ние сме разработили такива, но за съжаление никой не им обръща внимание. Можем да възпитаваме децата в родителски модели още от училище. Вместо да ги учим за производството на сярна киселина или тригонометрични уравнения, които никога в живота не ги ползваме, би трябвало да има конкретни курсове в горните класове, насочени към това, как един ден да бъдат родители – към семейно планиране, към възпитание. Много важно е да се разбере, че ние трябва да се научим на най-важното нещо в живота – да възпитаме децата си. Много рязко трябва да се променят нещата в образователната система. Трябва да се променят изцяло подходът и максимализмът към учебните програми. Децата ни са наблъскани в класните стаи – трябва да се намали броят им в класовете. Трябва да се премахне максимално бързо двусменното обучение – да имаме отделен начален, среден и горен гимназиален курс. Подходът към децата в тези възрастови групи трябва да бъде различен, а не както сега – да наказваме всички по един и същи начин. Изцяло трябва да се промени този модел. Училището трябва да стане място, където децата получават едно социално умение, умение за справяне в живота. Различните психологически и християнски модели трябва да влизат не като отделни предмети. Аз бих се обърнал към хората, които смятат, че като се въведе предметът „Религия“ в училищата, всичко ще се оправи. Няма да се оправи. Първо, защото част от хората не са християни или изобщо не са вярващи и няма да пратят децата си там. Второ, защото децата понякога приемат тези неща като догми, а не като конкретни модели за работа. Затова всички тези модели – психологическите и християнските, трябва да влязат в останалите типове обучение или програми като нашата, за която говорим. Те трябва да влязат синтетично в училище, а не привнесено отвън. Когато колегите, които се занимават с християнско възпитание, разберат това, тогава програмите няма да бъдат привнесени отвън, а ще се залага на християнските ценности. Ще има резултат, ако всички ние разберем, че децата са приоритетът на нашата държава. Ние може би ще оправим икономиката, може би ще оправим бизнеса, но ако изпуснем децата си, ще страдаме години наред.

Цялото интервю можете да гледате тук.

« назад