В епохата на постмодернизма – избираме да вярваме в живия Бог!

ЕВ, 01.12.2008

 Интервю на ЕВ

с п-р Живко и Нели Тончеви от църква „Благовестие” в Бургас

Преживели сте гонение по време на комунизма. Кога е по-трудно да оцелееш като християнин – тогава или сега, в епохата на постмодернизма?

Живко: Тогава трудното беше, че комунистическата власт преследваше вярващите и ограничаваше техния избор на работа и образование. Сега такива ограничения няма и в този смисъл е по-лесно. Но от духовна гледна точка тогава християните бяха по-твърди и посветени. Хладките християни обикновено се криеха. Слава Богу, сега имаме свобода и никой не е тормозен за това, че чете Библията и ходи на църква. Затова пък молитвеният живот е занемарен и много вярващи се занимават повече със себе си, отколкото с нуждите на Божието дело. Те са свободни да вярват, но срещат нов тип предизвикателства, които са не по-малко опасни за вярата им.

Какви са тези предизвикателства?

Нели: В постмодернизма няма абсолютна истина, всичко е относително. Отхвърлят се традиционните институции и авторитети, а утвърдените стандарти за правилно и грешно се заменят с множество от значения и всякакви субективни тълкувания. Ако не разпознаем това мислене и го пренесем в църквата, се раждат съмнения, дали християнската вяра е единственият път към истинския Бог, или е просто една от многото алтернативи, дали Библията е действително боговдъхновена, или е сбор от частни човешки разсъждения. Постмодернистът си мисли, че проповедта на пастора може да е вярна, но не е задължително да е така, защото всеки може да тълкува всичко както си иска. Христовото тяло е съвкупност от всички църкви, затова мога да ги обикалям наред, без да се посвещавам в никоя от тях. Постмодернистите са крайни индивидуалисти и със собствено мнение по всички богословски и църковни въпроси, те са християни, които рядко приемат лични поправления, наставления или изобличения. Това вреди както на тях, така и на Божието дело като цяло, затова предизвикателството днес е да не се превърнем и ние в такива хора. Божието дело се движи успешно, когато вярващите сме споени в единен организъм, когато сме способни да отделяме своята индивидуална истина и да я подчиняваме на благородните каузи на голямата, абсолютната истина в Христос, след която сме тръгнали.

П-р Живко, вие сте отраснали в християнско семейство. Какво наследство получихте от вашите родители?

Живко: Христовата вяра идва в нашия род чрез чудо на изцеление. Дядо ми Железчо Тончев се разболява от туберкулоза съвсем млад. Един християнин му дава брошура с думите на Исус: „Който вярва в Мене, няма да умре, а ще живее”. Дядо ми се помолил с вяра Бог да го изцели, веднага започнал да се подобрява и доживя до 83 години. Възпитал е и четирите си деца в Христовата вяра и цял живот е служил като проповедник и пастор.

Родителите ми Тончо и Калинка също истински обичаха Бога. Разбирах това от всекидневието им – всяка вечер четяха Словото и се молеха, не пропускаха богослужения, участваха в различни служения в църквата и помагаха на нуждаещите се. Не са ме насилвали да вярвам, но аз виждах доброто във вярата им.

Никога не са ми казвали да ставам пастор, но станах такъв, защото виждах духовната нужда в страната ни. В началото на 90-те години усетихме, че България се нуждае от църкви със съвременен облик, които да занесат Благата вест до всякакви хора, включително политици, лекари, учени. Комунистите погрешно учеха, че вярата е за прости и неуки хора, а християнството е патерица за слабите. Напротив, както казва Нели, вярата не е патерица за слабите, а гориво за силните.

А вие бихте ли споделила вашата биография, как стигнахте до вярата в Бог?

Нели: Започнах да се съмнявам в атеистичното обяснение за света и живота, докато учех в гимназията. Търсех книги, които казват нещо повече за Бога, но в онези години те бяха оскъдни. След гимназията трябваше няколко месеца да работя за стаж в едно предприятие. Една от колежките ми видимо се отличаваше от другите с ведрото си излъчване – беше усмихната, все си пееше някакви песни, а знаехме, че има труден живот като самотна майка на три деца. Когато я попитах откъде черпи тази вътрешна радост, тя отговори: Исус Христос. Помолих се на Бога тази радост да влезе и в моя живот и така започна пътят ми във вярата. Скоро след това в сън Господ ме насочи към Петдесятната църква в Бургас и започнах да посещавам службите там. Семейството ми реагира много остро, защото баща ми е бил дългогодишен партиен секретар. Трябваше да избирам – или семейството, или църквата. Когато избрах църквата, санкцията беше да се издържам сама като студентка в София. Не беше лесно да следвам и да работя едновременно, но Господ ми помогна във всичко – и за издръжката, и за успешното ми завършване. Сега, 20 години по-късно, пак мога да кажа – не съжалявам за избора, който направих тогава!

Вашата църква се намира на централно място в Бургас. Какви инициативи предприема църквата за достигане на невярващите?

Нели: Централното местоположение на църквата сега дължим на благородния жест на д-р Стефан Банков, който преди 12 години закупи тази сграда и я преустрои в църква, а преди 5 години ни покани да я ползваме. Това ни даде сигурен подслон и възможност по-спокойно да извършваме църковната си дейност. Но със или без сграда, църквата трябва да е отворена към обществото. Ние се стремим да го осъществяваме под различни форми – концерти на открито, празници за деца в неравностойно положение, тържествени богослужения, тематични изложби, вечери на семейството, „мъжки” закуски, съботни срещи за жени и др.

Живко: В църквата ни функционира и целодневна детска градина, в която по-голямата част от децата са на невярващи родители. Това е възможност те да се запознават с християнската ценностна система. Освен това насърчаваме християните, станали родители, да проявяват активна гражданска позиция в училищата на децата си, където те по закон имат право на глас. Достигането на невярващите не трябва да е само инициатива, организирана от църквата, но и лично служение на всеки обичащ Бога човек.

Тази година имате 20-годишен юбилей като семейство – честито! Бог ви е подарил три деца – Калина на 19 г., Искрен на 15 г. и Верен на 8 г. Разкажете ни за тяхното участие в служенията на църквата?

Нели: Калина като най-голяма е най-отдавна включена в служения. Като малка превеждаше за нечуващите, после стана част от хвалението, сега ми помага в тийнейджърското и с преводи, а когато не е на лекции, работи в християнската книжарница. Тази нагласа – да сме верни в малкото – дава възможност с времето да разпознаем точния призив, който имаме.

Живко: Искрен е във възраст, в която осмисля своите ценности, за да не бъде вярата му по наследство, а по убеждение. Хубавото на Искрен е, че е искрен. Той има голям потенциал и е много надарен, но още не е намерил своето място за служение. Верен засега ни служи, като изпълва атмосферата вкъщи с неуморен ентусиазъм и жизнерадост. А името му говори за нашето желание да е верен на Господа и на хората.

П-р Живко, четири години вие бяхте общински съветник в община Бургас. Какво бихте разказали от вашия опит там?

Живко: Видях, че присъствието на християни в Общинския съвет е важно и полезно дело. От една страна, християните са един неподкупен глас при взимането на решения, засягащи много хора и аспекти на обществения живот. От друга – те защитават интересите на верската общност, например в моя мандат гласувахме разрешение за строеж на църква, намалихме многократно размера на такса смет за всички църкви в областта, отменихме проект за наредба, ограничаваща дейността на църквите в близост до училищата. Затова смятам, че на всички управленски нива трябва има християни, защото са мотивирани от любов към Бога и хората, а не от лични интереси.

Политиците разбират ли го?

Живко: Вярвам, че го разбират. В общината ме наричаха не г-н Тончев, а Пастора и аз усещах уважението, което влагат в това обръщение. Поводите да общувам лично с колегите ми там беше възможност за събаряне предубежденията към евангелските вярващи и издигане авторитета на протестантската общност.

Какъв е ключът църква като вашата, от близо 500 вярващи, да бъде обгрижена?

Живко: Ние обичаме хората си. Целта ни е те да израснат духовно, за да могат сами да се справят с предизвикателствата на живота. Хората са голямо богатство и е отговорност да им се служи. Ключът е в тези 20% доброволци, които посвещават време и умения в различните църковни служения, както и във верността на вярващите, които подкрепят финансово Божието дело.

А защо за християните би трябвало да е приоритет изграждането на просветената вяра в Бога?

Живко: Защото човек е неразделимо единство на дух, душа и тяло. Имаме духовни нужди, имаме и интелектуални нужди. Може със сърцето си да чувстваме вярата и с духа си да знаем, че това е добър и правилен път, но трябва да дадем храна и на ума си. Винаги сме насърчавали вярващите да разширяват познанията си за Бога, защото, когато умът е убеден и сърцето е чисто, личната вяра е по-твърда, а благовестването на невярващите – по-аргументирано и адекватно на времето.

Нели: Другата важна истина е да не се губи любовта към простите евангелски истини. Ако човек загуби вкуса към тях с мисълта, че това вече му е известно, неизбежно е да се отдалечи от Бога. Затова и двамата с Живко завършихме богословие към ВЕБИ, за да сме сигурни, че с рутината на проповядването няма да изгубим основното послание, стигнало до нас от предните поколения. В този смисъл просветена вяра означава повече от просвета върху самата Библия. Това е както разбиране смисъла на библейските текстове там и тогава, по времето на написването им, така и приложението им за нас тук и сега, в 21. век.

Какво ще пожелаете на нашите читатели? Те са от различни деноминации. Има и много българи в чужбина, които четат вестника и интернет изданието ни...

Живко: Пожелавам на вярващите да не се молят предимно: „Дай ми, дай ми, Господи”, а да се молят да бъдат употребявани от Бога – по този начин ще служат и на другите и ще бъдат инструмент в Божията ръка. На невярващите бих казал, че няма нищо по-хубаво от живота, докоснат от Господ Исус Христос. Затова моето пожелание е да вярват в Него – от това ще дойде само добро за тях!

Нели: Вярващите българи заминават в чужбина, за да си осигурят по-висок жизнен стандарт и наистина успяват. Това ни радва, но за съжаление установяваме, че мнозина, които са били активно включени в служение тук, свеждат вярата си там до слушане на проповеди по интернет и ходене на служба само по празници. Това е духовна загуба както за самите тях, така и за местната църква там. Насърчавам ги да се пазят от егоистичния и консуматорски манталитет на западния човек. Да мислят не само кое ново развлечение да опитат през уикенда, но и на кого могат да послужат с благовестие и практична грижа. Да не забравят за нуждите на Божието дело и в родината си и да помагат с финанси. Всички протестантски деноминации се нуждаят от средства за строеж на църковни сгради, а служителите им се нуждаят от заплати, особено в районите с голяма безработица. Дай Боже българите в чужбина да растат не само в материалното, но и в духовното! Каква полза, ако спечелим целия свят, а изгубим душата си? И каква полза, ако ние сме спасени, а не спечелим никой друг за Божието царство?

« назад