Винаги има Някой, Който е близо до мен!

ЕВ, 13.03.2008

интервю на Антон Радославов с режисьора Леонардо Корбучи

Леонардо Дзаноби Корбучи е млад италиански режисьор. Роден в Рим преди 28 години, той от години обикаля света и експериментира в областта на независимото кино. Преминал през филмовите училища в Рим, Ню Йорк и Лос Анжелис, преживял възторзите и разочарованията на всеки млад творец, той търпеливо и внимателно търси своя стил и път към сърцата на своята аудитория. Да намира отговори на големите въпроси, е една от личните каузи на младия режисьор. Последният проект на Леонардо Корбучи се нарича „Черно и бяло в цветове”. Филмът, чиято премиера предстои през 2008 г., е заснет изцяло в България, с български актьори и екип. Разговаряме с режисьора за работата му, вярата му в Бога и чудесата.

Защо решихте за заснемете филма „Черно и бяло в цветове” в България?

– Това е вторият ми игрален филм. Попаднах в България по стечение на обстоятелствата. Имах приятели в Щатите, които бяха българи. Казаха ми, че България е хубаво място за снимане на филми, защото е относително евтино и има добри специалисти. Така че дойдох тук и започнах да снимам филма преди две години. Всъщност това е част от един по-голям проект, който стартира преди 5 години в Ню Йорк. Въобще, дълга история…

 Какво е посланието на филмите ви?

– Във филмите не можеш директно да кажеш това, което мислиш. Понякога се налага да използваш метафори или прости истории, които всички могат да разберат. В тези истории ти вплиташ своето директно послание.

А вярвате ли в Бога?

– Исус и Отец – Те знаят всичко за теб. Не можеш да скриеш нищо. Така че трябва да бъдеш максимално честен и откровен. Когато имаш проблем, говориш с Исус и Го молиш да ти помогне. Както един син би помолил баща си за помощ. И каквото и да стане, разбираш, че има някой, който е близо до теб.

За да ме убеди, че това не са само философски абстракции, Леонардо ми разказа невероятна история, която му се е случила съвсем наскоро, и свидетелства недвусмислено за силата и близостта на Бога.

– Наскоро се случи нещо наистина невероятно. Беше в навечерието на Рождество. Аз бях в България и работех по филма. За празниците се прибрах у дома в Рим. Летището в Рим беше пълно с хора, които се прибираха за Рождество. Беше пълен хаос. Много бързо натоварихме багажа и се отправихме към дома на майка ми, който е доста далече от летището. Когато пристигнахме три часа по-късно, аз установих, че една от чантите липсва. Това беше най-важната чанта не само при пътуването ми, но най-важната чанта в живота ми въобще. В тази чанта беше лаптопът ми с всичките ми проекти – сценарии, документи, архиви, уебсайтове – всичко. В чантата беше и другият ми лаптоп, където имаше копия на цялата тази информация. И за да е пълна трагедията, имаше и една камера, която носех за един мой приятел. Много, много скъпа камера.

Чак когато пристигнахме у дома, разбрах, че в един миг съм изгубил всичко. Абсолютно всичко. Това беше много странен момент, защото след първоначалната радост от празника, от това, че се виждаме, изведнъж всички се умълчаха. Никой не знаеше какво да прави. Аз се разстроих и започнах да говоря за това, че съм изгубил всичко, че сега няма смисъл да продължавам да съм режисьор – без сценариите, без проектите, над които бях работил толкова години. Просто няма смисъл.

Майка ми и сестра ми се разплакаха. Малкият ми брат също. Те всички разбираха, че нещо много лошо се е случило точно на Рождество.

Предполагам, че сте се върнали обратно на летището, за да се опитате да намерите чантата? Какво се случи?

– Бях говорил с всички. Раздавах визитни картички и обяснявах, че съм кинорежисьор и че материалите за филмите ми са в тези компютри, че чантата е много важна за мен. И ситуацията беше доста безнадеждна, защото летището беше свръхнатоварено заради празниците и никой не искаше да ме слуша и да се занимава с моя багаж. Накрая разбрах, че нищо повече не мога да направя.

Докато бях на летището да си търся багажа, всички от семейството ми се молеха. Ние сме римокатолици, така че, когато това се случи, всички се събраха и се молиха. Някои се молиха вкъщи, сестра ми отиде до църквата да се моли там. Всеки от тях лично молеше Исус за разрешение на тази безизходна ситуация.
Докато се прибирах с колата, сам си мислех: „Как можах да направя такава грешка?! Вината е изцяло моя, защото се отнасях много небрежно.”

Така че същата вечер изповядах и признах грешката си. Написах имейл на монтажиста, мой колега в България, с когото работим по филма. Обясних му ситуацията и казах: „Знам, че направих голяма грешка. Искам да се върна и да работя. Не заслужавам да празнувам Рождество и Нова година. Мога ли да дойда в студиото ти и по празниците да работя над филма, за да мога да възстановя поне малко от тази огромна загуба?”

Случи се нещо невероятно. Веднага след като изпратих този имейл, моментално след това, получих друг имейл, в който пишеше: „Намерих вашата чанта!” Прозвуча ми като шега. Но наистина се

случваше. Просто за секунда изпращам имейл и веднага получавам друг, като че ли някой ми отговаря. Четях имейла и се треперех. Сестра ми беше в стаята и тя също реши, че това е шега. В имейла пишеше: „Господин Леонардо Корбучи, намерих чантата ви! Моля, обадете се на този номер.” Казах си: не може да бъде! Прочетох го пак. Беше много странно. Тъкмо бях започнал да свиквам с мисълта, че чантата е безвъзвратно загубена, и сега изведнъж нова надежда. Пак ми се разтуптя сърцето. Веднага звъннах на човека и той потвърди: „Да, намерих ви чантата, беше на средата на паркинга и брат ми помислил, че е мой багаж и я взел. Сега чантата е вкъщи.”

Естествено, не спах цяла нощ. Мислех си за това, че сме хора и че постоянно се нуждаем от доказателства. Искаме да видим някакво чудо. Наистина, в далечното минало чудесата са се описвали в дебелите книги, за да може всички да знаят кое е чудо и кое не. Но и днес, в наши дни, чудесата продължават да се случват. Просто животът ни е толкова претоварен с информация и събития, че не разбираме кога ни се случва чудо.

Всичко е добре, когато свършва добре, но научи ли ви на нещо тази невероятна история? Накара ли ви да се замислите за живота и големите въпроси?

– Естествено, животът е голяма тайна. Едва ли някой може да го обясни. Но не е нужно – единственото, от което се нуждаем, е да вярваме. Това е най-важното. Да вярваме в Бог. Да вярваме в чудеса – така те ще се случват. Да вярваме, че с молитва проблемите могат да се решават. Трябва да вярваме, че когато човек е добър, животът на всички около него става по-добър. Така че вярата според мен е най-важното нещо. Ако приложим това към професията на режисьора, то става въпрос за голяма отговорност. Какво да каже един режисьор в своите филми. Колко от моята християнска гледна точка да покажа във филма си – това е голям въпрос.

„Черно и бяло в цветове” е експериментален филм, над който работите вече 5 години. Казвате, че той е парадоксален и изненадващ като самия живот. Кога ще можем да видим филмът?

– Доста години от живота си посветих на този филм и мисля, че е време вече да го приключа. Така че, надявам се, тази година да мога да го представя в София. Надявам се… и вярвам, разбира се!

« назад