Образованието - кой е отговорен?

ЕВ, 24.05.2007

Интервю на Габриела Николова с Ваня Станчева,
старши експерт по религия в Регионален инспекторат
по образованието в София

Вече шеста година се провежда национален конкурс на тема „Бог е любов”. Разкажете ни за този конкурс!

– Конкурсът започна преди 6 години по инициатива на Обществения комитет за религиозно образование. Тогава негов председател беше Тодор Паприков. МОН откликна и конкурсът стана официален в календара на министерството. В началото сякаш конкурсът беше предназначен за децата, които учат религия. Много рядко се появяваха творби от деца, които не изучават религия. Скоро учителите осъзнаха, че темата за вярата, за Бог, за любовта не бива да се стеснява само в рамките на часовете по религия. Започнаха да се появяват творби от училища, в които до този момент никога не се е изучавало религия. Това ме кара да мисля, че целта на конкурса – децата да бъдат провокирани да мислят в тази насока, да изявяват това, което всеки човек носи вътре в себе си – с годините е постигната.

Вие сте имали възможността да се запознаете отблизо с част от творбите. Какво според вас мотивира едно дете да участва в такъв конкурс?

– Всяка година си задавам този въпрос. Според мен на първо място е семейството. Ако в семейството не се говори, ако децата не се възпитават в тази насока, на тях би им било много трудно.

Спомняте ли си през тези години някоя интересна история, нещо, което ви е впечатлило?

– Много бях впечатлена от едно наградено дете от село Павел баня, Старозагорско. То беше дошло с майка си. Двамата се чувстваха не на място сред всичкия шум и многото хора. Аз не знаех коя е майка му. Докато награждаваха детето, една жена, която беше седнала до мен, се просълзи, разплака се и с гордост каза: „Ето, това е моят син.”

Има много мнения за това, че всички са християни; че детето само трябва да избере религиозната си принадлежност. Каква е истината?

– Вярно е, че едно от най-ценните неща, които Господ е дал на човека при Сътворението, е свободната воля, но за да можеш да я изявиш, ти трябва да имаш право на избор, да имаш различни възможности и да знаеш как да избереш правилната. В този смисъл не може да оставим едно малко дете да избира в какво да вярва. То няма изграден критерий. Възпитанието е точно това – да насочваш детето, да му дадеш здрава основа. И когато то порасне, да може да прояви свободата да избира. Тази свобода трябва да е основана на някаква изградена вече позиция.

Ясно е, че възпитанието започва от семейството. Родителят носи пълната отговорност, но как училището би могло да стане партньор на родителите и да им помага във възпитанието на детето?

– Винаги е било така – семейството е давало основата, а след това училището е довършвало започнатото в семейството. Училището има две основни функции – да обучава и да възпитава. Те не би трябвало да са равнопоставени, за да не се дава превес на едната за сметка на другата. За съжаление през годините сякаш училището е оставило възпитателната функция на по-заден план. Същото се получи и със семейството. Поради многото трудности, най-вече икономически, родителите нямат възможност да обръщат достатъчно внимание на възпитанието. Те все си казват: „Има време, малко по-натам”, докато в един момент става късно.

Родителят мисли първо за прехраната на детето, че трябва да работи, за да може то да учи. Възпитанието изцяло се прехвърля като отговорност на училището.

– Това не е правилно, защото няма как училището да свърши работата и на родителите. Те би трябвало да се допълват взаимно, така че крайният резултат да е пълноценен.

Вие казахте, че ролята на училището е да възпитава и да образова, но сякаш държавата подкрепя училището само в това, да образова. За да възпитаваш, ти трябва да имаш методи за наказание, поощрение, а това не фигурира в правата и задълженията на учителите.

– Всъщност проблемът се корени в друго – в нормативната уредба са включени тези неща, но училището и учителите нямат авторитет. Причината не е само в учителите, които не са достатъчно добри, но до голяма степен това се дължи и на родителите, които нямат и не изграждат в децата си необходимото уважение към учителите и тяхната професия.

Днес много хора смятат, че християнските ценности са неприложими в съвременния свят.

– Това, меко казано, е жалко, защото християнските ценности са актуални вече 2000 години и ще бъдат актуални до свършека на света. Това, че мислим в тази насока, ми показва, че не търсим положителното, а отрицателното. Затова логично резултатът е такъв. Ако повече хора прилагат на практика християнските ценности, резултатът ще бъде друг. Никой няма да казва, че е трудно да оцелееш, ако си възпитан в християнските добродетели. Затова е необходимо децата от най-ранна детска възраст да бъдат възпитавани в християнските добродетели, в ценностната система, която води само към любов и добри дела. От кого друг децата да научат това, освен от родителите? Тази е и целта на конкурса.

Предвиждате ли други инициативи в тази насока?

– В София се опитваме да правим и други мероприятия с участието на децата. Моята цел като отговарящ за тази дейност е да покажем на децата, че не са сами, че има и други, които мислят като тях. Тази година проведохме няколко мероприятия по повод Въведение Богородично, Деня на християнското семейство, Рождество Христово. Получиха се невероятни драматизации от децата. Тези извънкласни форми са невероятно допълнение към основните дисциплини. Така децата имат възможност да показват и да прилагат знанията си, които са научили в часовете. Първата важна стъпка е те да се научат да прилагат наученото в живота си.

Наистина време е и родители, и учители да си подадат ръце и заедно да работят за една обща цел – възпитанието на нашите деца. Благодарим ви много! Желаем ви успех в бъдещите инициативи, които планирате!

« назад