“Идете по целия свят!”

ЕВ, 06.01.2006

Интервю на ЕВ
със Светослава Дилова,
мисионер в Африка


Как се развиха обстоятелствата, за да се озовеш точно в Африка?

Преди да замина за Африка завърших библейски колеж в Англия. Когато бях втора година в библейския колеж, колежките ми заминаха за Зимбабве. Накрая на втората година реших да отида само за три седмици там, за да усетя атмосферата. Това беше първото ми пътуване до Африка и до Зимбабве. Преди да се върна оттам, пасторът, с когото бях в екип, ме попита дали искам да се присъединя към служението. Бях малко шокирана, неподготвена за този въпрос.
След поканата се върнах вкъщи, молих се и след това заминах. Беше февруари на 2004 г. Тогава заминах за 9 месеца, след което се прибрах за 3 месеца и 2005 г. отново заминах. Вече две години ходя да служа там.



Какво точно правиш в Африка?

Работя в служение, което е свързано с организирането на евангелизации. За около година организираме до 9 евангелизации. Посещаваме различни нации и различни градове. Работим с различни църкви. Провеждаме библейско обучение, чрез което след евангелизацията целим да подготвим Тялото Христово и да насърчим християните. Работим с местните църкви.След като проведем евангелизационните дейности, вземаме имената и адресите на новоповярвалите и ги даваме на местните църкви. Те, от своя страна, трябва да отидат и да намерят новоповярвалите, да ги направят ученици и да ги приобщят към църквата. Аз и още едно момиче от Шотландия се занимаваме с организацията на детски евангелизации. Те се провеждат в следобедните часове.

Как африканците служат на Бога?

Служението в Африка е много живо – използват се танци, песни, игри, в които участват две кукли – Джесика и Джорджи. Те са любимците на децата. Африканчетата нямат много играчки. Някои от малчуганите си мислят, че Джесика и Джорджи са живи. Тук е пренаситено с играчки, но там не е. Чрез куклите наблягаме на идеята, която желаем да внушим. В центъра винаги стои Господ, Който е личен спасител, и това, което Той е направил за нас. Понякога учим стихове от Библията. След края на всяка евангелизация наблягаме на четири неща: хората, приели Исус, трябва да четат всеки ден Библията; да се молят; да ходят на добра църква (казвам „добра църква”, тъй като има и окултни общества); да казват на другите за Христос. По време на детската евангелизация (която продължава час – час и половина) провеждаме състезания, сценки, в които участват и местни хора. Тези начини са много добро средство да комуникираш с децата.

От какви хора е изграден екипът?

Предимно участват африканци, може би шестима. Джени е от Шотландия, аз съм от България, миналата година имахме едно момче от Америка. Общо взето, в този екип винаги е имало чужденци. Евангелизаторът ни е пакистанец по произход, но живее със семейството си в Америка. Служението също е организирано там.

Как ви приемат хората в Африка? Какво е отношението им към вас, чужденците?

Винаги има процент резерва. На първо място, защото си белокож. Те имат негативно отношение към британците. Като разберат, че съм българка, реагират така, сякаш ме познават.

Те чували ли са за България?

Да, може да се каже, че са чували, защото са имали възможност да бъдат комунистическа страна, но все пак се отклоняват от този път. Българският футбол е добра реклама за цял свят.

С какви неща се сблъска, когато отиде за първи път там? Какво ти беше странно?

Имат резерви към чужденците, но като християни ни приемат добре, уважават ни. След като виждат, че отиваме при тях с отношение да им служим и да ги обичаме, те чувстват това. За 2 години не сме имали проблем като чужденци там.
Странно е, че си заобиколен с чернокожи. В началото се страхувах от хората, виждах ги различни, не знаех какво си мислят, как ще реагират; притеснявах се да ходя сама по улиците. Никога не е имало посегателство срещу мен, но очевидно е, че това са нови за мен хора, нов свят. Бях впечатлена, че там имат прислужници. Това е нормално за тях. Всеки, който може да си позволи, наема жена, която да помага. Когато бях в библейското училище, сами си вършехме нещата – готвехме, чистехме тоалетни... Щом отидох в Африка, за мен беше шокиращо да не чистя, да не си оправям леглото, да не пера, да не гладя. За всичко това там си има хора. Това е нещо различно за България, но за тях е съвсем нормално.

Ти каза, че там хората са по-отворени за Христос; че вървейки по улицата, човек може да им говори за Него. Защо това не се случва в България?

Мисля, че африканците са по-отворени за духовните неща. Когато видим откъде произлизат (от различни племена), разбираме, че всяко племе служи на различни духове, има си водач. Те по принцип са отворени за духовния свят. Обществото в Европа е много по-материализирано и по-рационално. Те са търпеливи да те изслушат; отворени са за доброто; лесно се доверяват; вярват, че има духовен свят, а оттам – че има Бог. Другата причина е, че християнството в Зимбабве и Замбия е силно развито. Хората, макар и не всички, ходят на църква. Когато дойде неделя, по улиците се виждат много хора, които ходят на църква. Това е нещо нормално. Всеки е с Библия под ръка и отива на църква.

Как са с точността във времето?

Много са зле. Животът в Африка тече по-бавно. Хората не бързат, не тичат; повечето от тях нямат часовници. Жената отива на женско събрание, когато си свърши работата. Когато събранието е в 2 ч., тя може да отиде в два и половина, в три, в три и половина – след като си е приключила работата. Повечето хора нямат собствен превоз, нямат и часовници. Движат се с микробуси, но не всеки може да си го позволи. Когато се движат пеш, те се виждат с познати и се отплесват.

Може ли да се каже, че африканците са щастливи хора?

Да, те са щастливи. Не са зависими от времето. Когато веднъж отидохме в пощата да изпращаме картички, трябваше да купим няколко марки. Имаше само трима души на опашката, но чакахме 15 минути. Това няма нищо общо със забързания свят. Ние започнахме да недоволстваме. Когато дойде нашият ред, бяхме отегчени и направо казахме: „Три марки за Европа.” Те ни отвърнаха: „Чакайте, чакайте, първо се казва „Добър ден”. Ние казахме: „Добре, добър ден. Три марки за Европа.” После те ни попитаха: „Вие откъде сте? Как мина денят ви?” Ние им отговорихме, а после казахме: „Три марки за Европа.” След като ни връщаха рестото, отново ни задаваха въпроси. Ние настоявахме: „Дайте ни марките!”
За тях е много важно да общуват с хората. Ако отидеш в магазина, това може да ти отнеме много време. Хората не бързат; разговарят, когато са на опашката. Бавното темпо се отразява и на служенето в църквата. Жените първо приготвят храната за мъжете си, тогава тръгват на църква. Междувременно срещат хора по улицата, спират, разговарят. Това отнема време. Може би затова църковните им служби са много дълги – отнемат по 3–4 часа. Вярващите не бързат да се прибират, защото са там с цялото семейство, с децата.

Ти с какво трябваше да се пребориш, за да можеш да служиш на тези хора? Как влезе в манталитета им?

За мене беше лесно. Виждат се някои общи неща с българската култура, може би се усеща ориенталско влияние. За мене е много приятно да общувам с тези хора. Те са много земни. Ако им обърнеш внимание, се чувстват почетени и ти възвръщат стократно. В началото беше трудно с облеклото. В малките градове жените не носят панталони, а само поли. Още на първата евангелизация имаше натиск върху мен и приятелката ми – караха ни да учим момичетата да не носят дънки и панталони. Аз отговарях, че не мога да ги уча на нещо, което аз не правя. Самата аз нося панталони и не считам това за неправилно, но когато сме там и служим, винаги сме с поли, понеже те се борят с този проблем. Много е важно да се идентифицираш с местното население, но ако нещо е неправилно според нас, без да сме арогантни, показваме свобода в дадена ситуация.

Виждаш ли плод от работата на екипа, с който служиш?

Да! Постоянно сме свидетели на чудеса и знамения! Хора идват на евангелизациите, носят свои близки и приятели, за да им бъде послужено с молитва. Когато видиш Божията сила да се докосва да слепите очи, до глухите уши, до куците крака, нямаш шанс да си останеш същият!
Ние сме много окуражени от работата си там!

Ще ходиш ли за трета година в Африка?

Да, ще ходя. За следващата година планираме повече евангелизации от обикновеното.

Как да станем част от мисионерството по света? Не всеки може да отиде.

Така е – не всеки може да отиде, но всеки може да се моли; всеки може да дава средства за мисионерите. Така става част от голямото движение на Бог по Земята!

Какво мислиш, че липсва на нас, българите, за да участваме в мисии по тези начини, които изброи?

Преди всичко трябва да престанем да мислим за своите проблеми, своята църква, своя град. Този манталитет ограничава и затваря християните. С това мислене никой няма да е способен да бъде част от мисионерството по света. Когато излязох от България, осъзнах, че и на другите места има истински хора с реални проблеми. Нещата далече не се заключват само в мен и в града ми.

Ако някой желае да се свърже със Светослава, за да подпомогне нейната работа в Африка, може да направи това чрез “Евангелски вестник”!