Асеманиевото евангелие

Д-р теол. Доний К. Донев, 24.11.2005



Асеманиевото евангелие е първоначално каталогизирано във Ватиканската библиотека като Codex Vaticanus Slavicus 3 Gagoliticus. То е открито в Ерусалим през 1736 г. от видния ориенталист и префект на библиотеката Йосиф Симон Асемани (1687–1768). Известно е още като Иларийско евангелие, Ватикански евангелистар и с популярното днес Codex Assemanianus.
Кодексът съдържа 158 пергаментни листа със средна големина 22 на 17 см. Всяка страница има между 27 и 30 реда. След лист 49 липсва лист, а листовете 78–79 и 80–82 са с разменени места. Самият текст е подреден в две колони до лист 116, след което продължава в единична колона. Тази редакция е по-характерна за ръкописи, писани на кирилица, отколкото такива, писани с глаголически или йеронимови букви.
Текстът на Codex Assemanianus е написан на славянски литературен език и се нарича Евангелистар, защото съдържа откъси за четене от Евангелията за цялата година – от Великденската неделя до Великденската събота. Следван е редът на гръцкия Типикон, започващ с Евангелието от Йоан (лист 1–112). Следва календар на светците (л. 154), утреня за неделите (л. 158) и устав на светците. Последният лист съдържа указание за подготовка на свещениците за литургия.
Текстът е изписан с кръгло глаголическо писмо, използвано в македонските области на България. Предполага се, че Евангелието датира от втората половина на 10. век. Палеографските характеристики на текста го поставят най-близо до Кирило-Методиевия превод на Евангелието от гръцки на славянски.
Интересно е, че в текста на Асеманиевото евангелие има старосирийски елементи, както и многобройни съвпадения с Vulgata Latina. Вероятно това се дължи на старосирийските/западни пасажи в текста, който Кирил и Методий са използвали като оригинал за превода си. Предполага се, че такъв смесен кодекс е съществувал в Цариград през 9. век наред с официалната цариградско-александрийска редакция. Ако това е истина, преводът на Кирил и Методий е не само новаторски с използването на славянския език като богослужебен, но и представлява критична ревизия на новозаветния текст.
С течение на времето старосирийските елементи са изместени от източната редакция, но остават запазени в западните ръкописи, което обяснява приликата на Асеманиевото евангелие с Vulgata и някои гръцки ръкописи от Южна Италия. Текстът съдържа и допълнителни редакции, които най-вероятно идват от вторични източници, което от палеографска гледна точка оформя три етапа в развитието му: 1. Кириловият превод на глаголическото Евангелие; 2. препис с редакция (вероятно в школата на Климент Охридски) и 3. Асеманиева редакция. Последната е направена най-вероятно на Синайския полуостров, където обитават немалко български монаси.
В заключение е нужно да се отбележи датировката на ръкописа. Тя е базирана на няколко по-късни добавки, направени върху самия кодекс. На л. 146 има бележка за смъртта на цариградския патриарх Николай I Мистик (поч. 924 г.). В Синаксара обаче липсва информация за смъртта на Иван Рилски през 946 г. Това предполага, че Асеманиевото евангелие е било вече завършено в първата половина на 10. век, след смъртта на Климент Охридски (916 г.) и преди тази на Николай Мистик. Тази дата е подкрепена и от украсата на Асеманиевото евангелие, която като орнаментика предхожда тази на Зографското евангелие. А това само по-себе си поставя Асеманиевото евангелие сред най-старите глаголически християнски източници.

« назад