Четири мита относно вярата и свободата на религията в България (част 2)

Виктор Костов, 04.02.2005

Продължение от миналия брой

В предишната статия разгледахме погрешните схващания или митовете, че е нужна регистрация пред държавен орган, за да може една църква да функционира като такава, да могат хората да извършват богослужения и религиозни дейности. Сега ще се спрем на още две неправилни схващания.


Мит №3. Понеже е в закона, религиозната свобода действа автоматично и всички са наясно с нея

Законът има действие само когато някой го прилага. Властите често не са наясно със законите, особено с тези, които защитават религиозната свобода. Това положение е плод на дълбоко вкоренения атеизъм и езичество в България. Хората са свикнали да си мислят, че щом държавният чиновник е поставен на дадена позиция, той (или тя) знае най-добре. Това много често не е така.
Като адвокат работех по случаи на нарушени права на религията. Често цитирах на държавните служители Конституцията и Европейската конвенция и тяхното задължение да уважават тези права на хората. Реакцията на повечето служители беше, че тези права не ги интересуват и че те са хората, които решават религиозните проблеми в дадената им юрисдикция. С такова отношение едва ли някой вярва, че свободата на религията е истинско право.

Свободата на религията се възприема като пожелание за идеалисти, въпреки че това право е ясно записано в основния закон на България.

Освен това подготовката в отговорното отношение към законите на държавния служител невинаги е на нужното ниво. В САЩ и в Холандия, когато се приеме даден закон, има сериозна разяснителна кампания от правителството и подготовка на държавните служители по новия закон за даден период от време. Целта е да може държавните служители да минат през нужното обучение за прилагането му и обществеността да привикне с новите правила. В България невинаги държавните служители минават през сериозна подготовка по разбирането и прилагането на новите закони.
Поради тези причини гражданите имат отговорност да изискват спазването на закона. Истината е, че много малко местни управници имат идея за това, че религиозната свобода и свободата на съвестта, предвидени в Конституцията и в ЕКПЧ, имат действие на територията на цялата република, която територия включва и техните общини. Затова е нужно всеки християнин да се запознае с правата си. Вярващите не бива да се притесняват да разясняват на управниците, че свободата на съвестта и свободата на религията е закон, който не изключва никого в никоя част от територията на България. В случай, че управниците не се съобразят с тези разяснения, е редно да потърсите помощ от висшестоящи държавни органи или правозащитни организации и адвокати.

Мит №4. Трябва да се приеме закон за вероизповеданията, за да бъде регламентирана религиозната дейност

Това е невярно. Истината е, че религиозната дейност е вече достатъчно добре уредена от основните закони – в Конституцията и ЕКПЧ. Отделен закон за религията не е нужен. Достатъчно е само църквите, които искат да образуват свое юридическо лице (значението на “юридическо лице” обяснихме в предходната статия), да се регистрират както всички останали нестопански организации като фондация или сдружение. Това решение ще премахне ненужния централизиран контрол над Христовата църква. Развитието на законодателството към свобода или потискане на религията зависи от това, дали позицията на вярващите е активна или не.
Много хора са загрижени, че ако няма религиозен закон, ще се злоупотребява с религията за вършене на незаконни дейности. Отговорът на тази заблуда е, че хората, които ползват религията за незаконни дейности, са много по-малко от вярващите граждани, които спазват закона. Ако някой върши престъпление, вярващ или не, има обща процедура, по която се преследват престъпни деяния.
Държавата може да наказва само за престъпни действия. Недопустимо е държавата да преследва за убеждения и свободното им изразяване, включително и религиозни такива.
Сега действащият Закон за вероизповеданията от 2003 г. предвижда редица абсурдни глоби за проповядване от името на изповедание без нужните пълномощия и други тревожни ограничения. Тези ограничения са на практика дискриминация на религиозна основа. Когато законодателят приема закони, които противоречат на други, по-висши закони, това означава, че хората трябва да заемат активна позиция, която да коригира това положение.
Опитите за приемане на Закон за регулиране на религията в последните 12 години в България са се проваляли многократно, защото всички предложения са били за контрол и държавно потисничество над вярващите и тяхната дейност. Такива законопроекти са с в противоречие с желанието на България да се движи към свободно гражданско общество и към Европа. Закон за религията в свободното гражданско общество може само да установява и закрепява свободата на религията, а не да цели ограниченията на това фундаментално право, както това прави настоящият Закон за вероизповеданията.

« назад