Пътят

ЕВ, 28.05.2009



Лилия Даскалова

От книгата „Който има уши, нека слуша”

Това е едно видение, което Бог ми даде преди години и вярвам, че всеки, който е избрал да следва Христос и Неговия път, трябва да чуе това.

Пътят беше тесен и труден. Извиваше се и преминаваше през една огромна и гъста гора. Видях стотици хора, приготвени за път, с големи раници на гръб, които бавно и в нишка следваха пътеката. Те бяха устремени и готови да стигнат до определена точка в края на пътя. Не знаех къде всъщност беше това. Нямаше табели или знаци, които да насочват. Просто една тясна пътека, по която по-голямата част от времето трябваше да ходиш сам, защото нямаше достатъчно място за двама.

Изведнъж забелязах нещо много странно. Високо в клоните на дърветата имаше скрити стотици змии от всякакъв вид, които се движеха едновременно с хората, като се прехвърляха от клон на клон. Очевидно това беше начинът им на предвижване. И докато хората долу рядко поглеждаха нагоре и бяха абсолютно в неведение относно тяхното присъствие, то змиите следяха с голямо внимание всяко тяхно движение и промяна в поведението.

Докато хората се движеха, всичко беше наред, но в момента, в който някой от тях спираше, змиите се хвърляха върху него и го обвиваха с тяло така, че той не можеше вече да продължи по пътя.

Пътят се простираше през много тежки терени и като че ли хората никога не знаеха кога ще има завой или по-гориста и тъмна местност, затова много от тях се умориха и решиха да спрат, за да си починат. Намеренията им бяха да продължат по-късно, когато съберат сили или имат възможност, но това никога не се случи, защото змиите обвиха краката им и те останаха там – уморени и утеготени от живота. Вечно недоволни от нещо, събиращи провизии.

Недоволството на други пък беше, че не могат да следват общото темпо. Те искаха другите да се съобразяват с тях и настояваха, че имат право на любов и грижа от страна на другите в колоната, които по някакъв начин трябваше да им помогнат да носят товара си. Някои от раниците на тези хора бяха пълни с толкова много неща, че едвам вървяха под тежестта им. За определено време те получиха помощ и съчувствие от останалите пътници, но това беше възможно само в леките участъци. И постепенно те започнаха все повече да изнемогват под товара, да мрънкат и роптаят. В крайна сметка те също спряха, огорчиха се и не можаха да продължат. Станаха пленници на змиите, за които дори не подозираха. Те смятаха себе си за прави.

Имаше и друга група от хора, които бяха непреклонни в трудните участъци и дори на моменти водеха колоната, но когато дойдоха до места с хубави поляни, където пътят се разширяваше и можеха да ходят в компания, като че изгубиха целта от поглед и решиха да останат и да построят домовете си тук, около водата и поляните. Компанията беше добра и благословенията – изобилни!

Те също се превърнаха в пленници и не достигнаха до края. Имаше и много други, които спряха и без значение, колко основателна беше причината, те не можаха да продължат. Някои спряха, за да помогнат на приятели... и останаха с тях.

Накрая редицата с хора, които следваха пътя, беше толкова малка, че можеха да бъдат преброени. Но колкото по-далече стигаха те, толкова повече се разреждаха дърветата и змиите губеха способност да ги следват. Докато накрая не излязоха на едно равно място, откъдето се виждаше крайната точка на пътя.

Видяха, че това беше един хълм. Сега змиите наистина ожесточено търсеха начин да се доберат до малцината останали на пътя, но това ставаше все по-невъзможно. Онези, които бяха останали, бавно, но неуморно се катереха по хълма.

Видях как стигнаха до върха и не знам какво очакваха да видят... но Господната слава дойде и сам Господ слизаше с нея. Всички присъстващи паднаха като мъртви по лице.

Това беше крайната точка... това беше в края на пътя... срещата с Него.

Изведнъж забелязах, че всички бяха паднали по лице на земята, всички освен един мъж, който изплашено гледаше и побутваше с бастуна си краката на човека до него: „Какво става? Кой ще ми каже?”

Учудих се как изобщо беше стигнал дотук. Очевидно не познаваше Бог. Някой го беше теглил през целия път. Бог да благослови сърцето му, но сега всеки стоеше сам пред Него.

Моля ви, не спирайте по средата на пътя. Не се оставяйте да бъдете оплетени в мрежите на Сатана. Дори в момента да сте в някоя от тези групи хора, които са останали, в Словото се казва: „... противете се на дявола и той ще бяга от вас” (Яков 4:7). И още: „По-велик е Този, Който е в нас, от този, който е в света” (І Йоан 4:4).

Бъдете бързи да се покаете за собствените си грешки и да простите тези на другите – нека ви води гласът на любовта.

« назад