Провалите

ЕВ, 08.08.2008

Лилия Даскалова
Из книгата “Който има уши нека слуша!”

Лято е. Жега. Седя си аз на скалата и се препичам. Че какво друго ти трябва… Ех, животе!

Забравих да спомена, че съм гущер – за онези от вас, които се чудят що за живот е това и има ли той почва у нас. Естествено, мен така са ме учили да се наслаждавам на хубавите мигове, без да бързам за никъде. Утре може да завали дъжд и сбогом на моето препичане. Пак ще се покрием из дупките в земята, където слънце не огрява. Затова стоя си тук на припек и за нищичко не мисля. Ама, че кеф! Всеки гущер трябва най-пълноценно да се възползва от тези моменти, пък за утрешния ден да се тревожат другите. А аз? Аз ще го мисля, когато стане утре.

И така блажено изтегнат лежа и си мисля, че времето може да спре точно сега, когато изведнъж финият ми гущерски слух долови странни звуци.

– Така ми се е сторило! – казвам си аз и продължавам да се наслаждавам на моментното си щастие. Не щеш ли, в това време най-подло и коварно към мен се приближавал един пъпчасал младеж на има-няма 12 години. И точно в най-приятния момент една ръка ме сграбчи.

– А, не – казах си аз, – така не сме се разбрали! Ако си мислиш, момченце, че ще се оставя да ме хванеш, дълбоко се лъжеш! Ама това на нищо не прилича, ти си шестият за тази седмица… Не стига, че живея в дупки из земята и скалите, храня се с каквото дойде. Крия се, пазя се, че то желаещи да те изядат – колкото искаш! С тия размери и тази снага едно-единствено удоволствие ми е останало и ей го на… все ще се намери някой да ти почерни деня. Да се разберем. Тая няма да я бъде. Търси си друго забавление! Аз няма да бъда част от него.

Момчето за жалост не разбра нито думичка от моята тирада. Пък и аз не бих го чакал... Само с едно ловко движение на тялото успях да се измъкна. Имаше и борба естествено, но му надвих. Е, опашката ми остана в ръката му, но какво пък… ще ми порасне нова. А дотогава ще имам с какво да се хваля. То си е за гордост! Сега всички ще ме гледат с уважение! Избягах на звяра. А защо да не кажа, че съм го победил? Ами така де, не лъжа. Къде са сега всички гущерки да ме видят! Пазете се, идва победителят – най-бързият, най-силният. Царят на гущерите – оцеляващият! Мен смърт и сън не ме хващат!!!

Ех, страхотна история. Пък и края си го бива. В началото другите гущери се поотдръпнали, някои дори опитали да му се подиграят...

– Ехо, загубенякът! Къде ти е опашката, бе!

Но след като историята станала ясна, всичко си дошло на мястото. Загубата се превърнала в незначителен дефект и дори в преимущество. Дълго време след това всички говорели за случая, докато накрая видът на гущера не правел впечатление на никого. Превърнал се дори в мода.

Въобще да се научим да използваме провалите в живота си. Аз лично смятам, че нищо не е случайно. Май най-съществените промени идват след някоя такава схватка или провал, а не след шумните победи. Не увесвайте нос, възползвайте се, за да научите нещо ново за себе си и Бог. Току-виж и на вас след време ви израснала „опашката”. В крайна сметка редно си е да получим някои и други рани, за да се научим да се наслаждаваме на малките, но безценни подаръци, които животът поднася.

Лято е. Жега. Седя си аз на скалата и се препичам. Че какво друго ти трябва… Ех, животе!

« назад