Изгори, за да светиш!

Лилия Даскалова, 08.01.2008

Боже, колко обичам да е светло! Не само защото съм създадена, за да светя (аз съм свещ), но и защото просто ненавиждам мрака. Като се смрачи и като се стъмни, дето казват хората, със свещ да светиш, нищо не можеш да видиш. Изведнъж цялата красота на този свят изчезва. Всичко се скрива зад една черна завеса и можеш само да гадаеш какво има отвъд нея. Грозна работа!

За съжаление ние, свещите, зависим от хората – ако те ни използват, ще светим, ако ли не, ще си стоим на топло в скрина и само ще мечтаем за по-светло бъдеще. Ние не сме като слънцето... А хората, да ви кажа, са странни създания. Някои просто обичат да си стоят сами в тъмното, да се взират в една черна точка и да се самосъжаляват – колко жалко! Уж са повече от нас, пък не разбират, че малко светлинка ще им стопли живота. Всичко тече и се променя, не можете да стоите на едно място, вперили поглед в болката и тъмнината. Та, да си дойдем на думата – утре слънцето пак ще изгрее и всичко ще ви се стори по-светло. Не си струва да се самосъжалявате.

Други пък като прилепи живеят в мрака и това им харесва. Интересно, как ли виждат? Боже, ама някои от тях са станали слепи... Затова тъмнината никак не ги притеснява. Те обичат да се крият и спотайват, черният цвят им носи удовлетворение. Яркостта на слънцето ги притеснява. За тях дори ние, свещите, представляваме заплаха. Техният дом са подземнията и тъмните сделки – така преживяват от болката на първите. Изобщо – объркан свят.

Има и такива, на които им е абсолютно безразлично дали е нощ, или е ден. Техният живот така или иначе не струва нито лев. Сив и безразличен. Те просто се носят по течението.

За щастие има и една последна група хора, които обичат светлината. Те се взират в слънцето и мечтаят да го докоснат с ръка. Истината е тяхното мото и те са готови да се борят, за да получат свободата си, за да живеят в свят с цветове, в свят на мечти. Тези са хората, които оставят след себе си горяща следа. Понякога няколко поколение биват огрявани от плама им. Тъжното е, че както ние, свещите, трябва да изгорим, за да светим, така и те често плащат с живота си. Но пък ги помним и до днес... Интересно, другите сякаш никога не са живели, а на тези имената се помнят от всички.

Когато падат звезди, си пожелаваме по нещо. Преди да паднат, те са само една от много в небесния простор, която никой не вижда.

Боже, колко обичам да е светло! Понякога се питам: толкова ли, че да съм готова да изгоря заради него? После въздъхвам с облекчение и си казвам: това е за предпочитане пред дългите безсмислени нощи в килера. Тъмното не е за мен, аз съм създадена да светя. Бягай, мрак – още една звезда пада в небето, за да озари нощта.

Равносметка

Розите са красиви, но имат бодли.

Огънят топли, но и поглъща.

Има весели и тъжни дни.

Хора, които мърморят, и такива, които носят надежда.

Има изгреви и залези.

Горещи и студени нощи.

Мигове, в които сърцето ни боли.

И такива, в които радостта ни поглъща.

Няма победа без битка,

радост без болка,

работа без умора

и любов, която е безразлична.

Не можеш да видиш колко бяло е бялото,

ако черното липсва.

Оценяваш приятелство, когато го губиш.

Който търси – намира,

и на който чука, ще му се отвори.

Можеш да спреш по средата на пътя

или докрай да се бориш.

Кой Си Ти, Господи?

Знам, че Си близо,

и пак Си далеч.

Знам, че Те има,

но още Те търся.

Прегръщам Те,

а после бягам от Теб.

Като птичка летя и в стените се блъскам.

« назад