Тялото

Лилия Даскалова, 29.08.2007

Някога, много отдавна, а може би и днес има такива хора, живеело едно момче, весело и смело, с палави руси кичури. За всеобщо учудване обаче не само косите му били немирни. Всяка част от тялото му си имала собствено мнение и не слушала останалите.

На пръв поглед всичко му било наред, но хората никога не можели да предположат какво ще направи или как ще се държи. В един момент ходело напред, а в следващия тичало главоломно назад, ритало и крещяло. Представете си, моля ви се, как се тича назад! Падало и се търкаляло, но наумяло ли си нещо, нямало сила на този свят, която можела да го спре.

– Всичко мога, всичко знам! – казвало детето. – Не ми трябват вашите съвети и помощ.

– Жоре, недей така бе, маме! – правела опити да го спре милата му майка. – Не виждаш ли, че ще се пребиеш.

Но той не чувал, а и очите му отказвали да работят, сякаш за да докаже на всички, че той може и без тях. Ама че каша!!! Ту чувало, ту не... Кога разбирало, кога не... Горките му родители отдавна били вдигнали ръце от него. Не смеели нищо да му кажат, просто го пазели да не се убие. В неговия случай това си било съвсем реална опасност!

За тези, които го познавали по-добре, ставало ясно, че това дете ни се води, ни се кара. Всяка част от тялото му работела сама за себе си. Лошото в случая било, че те не си помагали и дори нещо повече – всеки се мислел за най-важен. Сякаш били наематели в неговото тяло, а не част от общото семейство и настойници на нещо много по-голямо и силно от тях самите.

Окото често казвало:

– Уморих се да гледам. Ще си почина малко.

– Недей, изчакай да дойде нощта – обаждал се разумът, – имаме нужда от теб.

– Но аз от вас – не, оправяйте се! – отговаряли очите и се затваряли за всичко, което ги заобикаляло.

А момчето – живо да го ожалиш: препъвало се, падало и ставало. Вървяло без цел и посока. И само тези, които го наблюдавали отстрани, можели да видят, че обикаля в кръг. Някои правели опити да го насочват към правилния път, но тогава и ушите спирали да чуват. Или, с други думи, има уши, но не чува, има очи, но не вижда – колко жалко! Обикаляло с часове около къщата, докато намери вратата, а тя била само на няколко метра от него...

Но всъщност жалко ли казах? Не така изглеждали нещата в очите на момчето. То продължавало да твърди, че всичко знае и може, дори давало съвети на другите как да се справят с проблемите си. Невероятно, но факт! А колко повече можело да постигне момчето, ако всички части на тялото работели заедно...

Единствен разумът се опитвал да въдвори ред, но, уви, без полза. Никой не искал да го слуша.

– Теб кой те e поставил за наш началник! – казвали частите на тялото. И май това било единственото нещо, за което всички били съгласни. Всеки си мислел, че знае и може повече от другите. Биели се помежду си, докато един по един излизали от строя. Краката отказвали да ходят там, където очите ги водели, ръцете отказвали да хранят устата, устата отказвала да говори и още, и още... пълна трагедия!

Ще попитате какво се случило с момчето. В крайна сметка то се уморило да се бори само със себе си и един ден просто се предало, отказало се и заспало...

Е, ще кажете, не е толкова зле! Да, ако си Спящата красавица, която чака своя принц да я събуди. А нашето момче така си останало глухо за гласа на разума, който го водел.

Защо ли тази история толкова много ми напомня за нас самите? Борим се да бъдем всичко за всички, знаем и можем каквото си пожелаем. Въобще специалисти по всичко, само дето много често ни излизат криви сметките. Вместо да стигнем там, закъдето сме тръгнали, се озоваваме все на едно и също пусто място. Вероятно защото не сме разчели правилно картата, но така и не си признаваме грешката, предпочитаме да залъгваме себе си и околните, че сме точно там, където трябва. Смешно и тъжно! Но ние можем сами да се справяме... не ни е нужна ничия помощ, та била тя и от Бога. Ние сме големи!

Дали затова не забелязваме колко сме уязвими и крехки, когато сме сами? Дори не разбираме Божия план да бъдем части на едно тяло. И то не кое да е, но Неговото собствено. Каква привилегия само!

Представете си колко нелепо звучи всякакво надуване и високомерие... Та нима ти си по-голям или по-умен от Бог, Който е главата на тялото? За Бога, по-добре се смири, човече! Смирението не е някаква измислена изкуствена поза, то е осъзнаване на твоето собствено място в тялото и приемане на това, което Бог ти е дал. Използвай дарбите си в помощ на другите. Не се мисли за велик! Понякога отстрани нещата изглеждат по-ясно. Няма нужда окото да се доказва пред носа. Те са твърде различни, за да се сравняват или състезават. Важното е всеки от тях да върши онова, за което е създаден.

И нека не забравяме, че над всичко стои Бог. Никой не знае по добре от Него какво е твоето място в тялото, не се опитвай да бъдеш нещо, което не ти е дадено. В крайна сметка не е толкова лошо да слушаш някой... Началниците са поставени над нас, за да се грижат за общото благо, а не на една отделна част. Затова, дори понякога да изглежда, че ние сме онеправдани, нека не забравяме, че има и други, за които те се грижат. Ние виждаме само част от плана, а на тях е дадена отговорност да виждат повече и ще им се търси сметка за това. Разбира се, не от нас, а от онзи, който им е поверил отговорността. Ако частите в тялото бяха слушали разума, изходът на историята със сигурност щеше да бъде различен.

Нека спрем да се боричкаме помежду си – така няма да стигнем по-далеч, от вратата. А Господ идва за невяста без петно и бръчка. Няма по-славна от нея – приближаваща се към Господа, облечена в ослепително бяло, цялата сияеща от красотата на нейното единство и любов. Не заспала...

Разказът е от книгата на Лилия Даскалова „Който има уши, нека слуша”. За повече информация: lilydaskalova@yahoo.com Книгата можете да намерите в християнска книжарница CLC.

« назад