Приказка за блатото, жабата и лилията

Лилия Даскалова, 29.07.2007

Когато си мислиш за планината обикновено първото нещо, за което се сещаш е чистият въздух, който като че ли ти замайва главата и те кара да мечтаеш и търсиш отговор на безбройните въпроси, за които така и не остава време в забързаното ежедневие, за бистрите води на потоците, събрали в себе си не само животът, но и сълзите на земята - толкова чисти и прозрачни, че можеш да гледаш през тях. И естествено за необятните гори, сред които се чувстваш ей, толкова малък! Една незначителна част от един свят на машини, но не и тук! Тук си просто част от Вселената, която Бог е създал. Откъде съм толкова сигурен ли? Ами има ли други смислени отговори, които да достигат не само до ума, но и до онези финни струни на душата, които само Създателят може да задвижи.

Какво тогава става с нас? Защо се лишаваме от есенцията на живота? От общението и приятелството си с Него, Който има отговори на всичките ни въпроси? Защо ни е все по-трудно да намерим време за Него, за нас самите и за истински важните неща в живота? Защо думите ни вече нямат смисъл? Защо като че ли сами бягаме от себе си, за да преследваме измамни химери! Напредварваме се с времето с другите, които тичат до нас в съседни коридори и все не сме достатъчни, все нещо не ни достига – а имаме повече от всякога... Дори някои от нещата правим “заради Него”, “в Неговото име” ... нагърбваме се с товар и бреме, които не Той ни е дал и не с Него вървим. Отдавна някъде по пътя сме свили в погрешната пряка и сега сме сами, но продължаваме да се заблуждаваме, че Той ни води...

 Като заслепени мухи кръжим около лампата без да разбираме, че нейната светлина не топли, а убива! Само слънцето дава живот. Всъщност двете си приличат и лесно могат да се сбъркат. Пък и лампата е къде, къде по-лесно достижима. Да живеят заместителите! Каква лъжа!  Като че ли е едно и също да живееш в река или в блато! Затова не намираме щастие и задоволство – приели сме да живеем със заместители на истински неща. Правим лесните неща за сметка на правилните и всичко става толкова бързо колкото на нас ни се иска... Дано не сте привикнали вече към фалшивото, дано то не насища душата ви, защото тогава, о тогава, има надежда да търсим лицето на Твореца, да обитаваме в Неговата слава и да преследваме светлината на слънцето. Защото неусетно как тя започва да прониква в нас и постепенно ни променя до неузнаваемост! Ставаме прозрачни и Неговата слава се отразява през нас. А промяната тя е неизбежна ние отразяваме онова, в което вярваме, живеем и ходим. Заместителите ни карат да получим временно задоволство без да осъзнаваме вредните странични ефекти от изгарянето и деформацията.

Възможно ли е обаче да бъдеш подложен на толкова голям натиск и да устоиш? За това бяхме създадени. Нека ви разкажа една история.

Някога много отдавна в планината имало една бистра рекичка. Нищо кой знае какво като се имат предвид големите и мощни води на реките наоколо, но все пак и това си било нещо, даже си имала обитатели няколко дребни рибки, а на пролет когато започвали да се топят снеговете водите и доста пораствали. И така животът си течал все в същото русло – нищо особено, всеки правел онова, за което бил създаден, докато един ден на реката не и омръзнало да тече монотонно в старото си корито, и макар че тази година имала нови обитатели,които я изпълвали с живот на нея това и се виждало твърде незначително в сравнение с възможностите на другите.

-          Ех, ако само можех да се разлея наоколо и да изляза от скучното си корито, щях да им покажа на всички за какво ме бива? Със сигурност ще бъда много по-полезна и важна! – си мислела тя.

И така един ден на всички им омръзнало да я слушат. Рибките избягали в по-големите реки, дори водите и леко помътнели, но на нея това не и правело впечатление – тя си имала мечта, която да преследва и лека по- лека с годините се разтягала и правела опити да излиза извън коритото, което Бог и бил отредил. За съжаление всеки път, когато това ставало водите и ставали все по-мътни  докато накрая всичката риба избятала от нея.

-          Ех, ако само можех ...още малко ми остана. След таз годишните снегове няма начин да не се получи. Сега е моментът и аз ще го уловя, защото го заслужавам! -И все в този ред на мисли.

Този път тя наистина получила своя шанс. От придошлите води рекичката преляла и дълго време не можела да се върне обратно. Ех, каква гордост , че каква радост я обхванала! Нямало втора като нея... само че се превърнала в блато! Как - не ме питайте! Със сигурност не станало за един ден, но фактите са си факти. Водите и замирисали ужасно, загубили чистотата и прекрасния си вкус. Вече никой не се спирал, да пие от нея, дори риби нямало- всъщност останала само една стара жаба да и прави компания и да я утешава със своите песни. А блатото за жабата си било направо категория лукс, така че нямало от какво да се оплаква!

Искала ли реката да се върне обратно – искала естествено, но то не било като с излизането извън коритото, оказало се по-трудно, а в нейния случай и невъзможно!

За щастие и в огромната си милост Бог и подарил едно цвете, което да я радва, и заради което хората често се спирали край нея да му се полюбуват. Една бяла прекрасна лилия разцъфнала точно в средата на блатото. И колко удивително било, че въпреки мръсотията и калта листата и оставали приказно бели.

Е, и това било нещо!

Та питахме се дали е възможно да устоим на изкушенията и да бъдем онова за което сме създадени... Естествено щом лилията може да запази чистотата си, то и ние можем!...

Единствен

Броя звездите пламнали свещици в Твойта длан

И чудя се -

Как грижиш се за всеки?

Заслушан в песента на птиците оставам ням.

Нима е възможно да бъда единствен,

Уникален плод на Твоята любов.

Боже, как избра мен?

Да давам

Да дишам

Да търся

Да искам

Да тичам

Да нося

Да губя

и пак да намирам

пътя си в Теб!

« назад