Режисьорът Антон Радославов: "Всеки филм е опит да се открадне късче от времето и да се опитоми"

ЕВ, 21.02.2006

Младият режисьор Антон Радославов е вдъхновена от Бога личност, която постоянно се стреми да открива посоки, пътища и образи. Това ражда прозрения във всеки един от филмите му. Антон работи бавно и прецизно. Преди да започне да обмисля режисьорския сценарий, той събира достатъчно “материал” от кадри и идеи. Неговата богата душевност създава истинска професионална атмосфера на общуване в екипа, открива специфичен подход към всеки от сътрудниците му.
Антон пише музика, текстове, поставя сцени. С богатата палитра от изразни средства успява „да нарисува” виденията си, без да ги натрапва. Всеки негов филм е подхвърляне на идея, която провокира мисълта.
Дъщеря му Валя го описва като постоянно рееща се в облаците птица. Споделя, че той е тих човек и не се влияе от конфликтни ситуации.
Спонтанната му изповедност личи не само във всекидневния живот, но и във филмите, които твори.
Първите режисьорски опити на Антон Радославов са свързани с поставянето на мюзикли. През 1994 г. е първият му мюзикъл, наречен "Защо дойде Спасителят?". През 1998 г. е приет в НАТФИЗ, в класа на професор Христо Христов, специалност кинорежисура. Прави филмите "Св. Валентин" – история на един от мъчениците на Ранната християнска църква, и "Бъдни вечер за проклетници" – игрална новела, в която ценностите на съвременното технопоколение са поставени под въпрос. По-късно заедно с певицата Жанет Ковачева поставя спектакъла "Невяста". Последният му мюзикъл се нарича "Златен шанс".
През 2003 г. филмът “Теория на грешките” получи наградата на Българската национална телевизия на Фестивала за документални и анимационни филми "Златният ритон".
От 2005 г. е докторант по специалност „Нови медии” в НАТФИЗ.
„Едно пътуване на хоризонта” е последният филм на Антон. Той е и дебютът му като вече дипломирал се режисьор.
Антон Радославов е участвал в много филмови фестивали.


Усещам сценария като песен...

Как протича срещата ви с текста на сценария?
Когато чета сценария, се опитвам да го усетя като ритъм. Преди всичко го чувам като песен. Опитвам се да разбера дали има мелодия, която да зазвучи в главата ми.
Както една тъжна песен носи тъжно усещане и една весела песен носи радостно усещане със съответните нюанси, така и този мотив ми напомня за нещо. То е в невидимия свят; някъде вътре в мен. Не е готова формула, която да напишеш.
Като диамант е. Отначалото е без форма, ако го споделиш с някого, няма да му направи впечатление, но аз си зная какво е за мен!

Игралното или документалното кино предпочитате повече?
Искам да правя игрално кино, а сега повече ми се отдава документалното. Документалното кино дава повече свобода. Натрупваш много информация като кадри и след това ги аранжираш в мелодична картина. Игралното кино те заключва в това, което авторът е заложил. Нямаш свободата, след като си работил по определен сценарий и си го заснел, главният ти герой да направи нещо съвсем различно. В документалното кино това е допустимо. Изведнъж може да се откажеш от някаква основна линия и да сложиш друга. Въпросът е да запазиш темата. Затова документалните ми филми се получават по-свързани, по-плътни, по-ведри, по-интересни от игралните.

Обичате ли да провокирате?
Да, винаги искам да провокирам. Понякога хората искат просто да им бъде разказана една история, а аз искам да ги предизвикам и да мислят. Затова понякога натрупвам нещата с излишен подтекст.

Как успявате в борбата си с времето? То винаги не стига…
Това е непрестанна борба, с която се сблъсквам при правенето на всеки един филм. Извън филмите животът протича с огромна скорост. Детето ми расте и искам да прекарвам повече време с него, датите за предаване на филмите ме притискат…

В “Лав стори” казвате, че всеки филм е опит да се открадне късче от действителността и да се опитоми. Вие успявате ли да опитомите късовете, които крадете?
Не, не успявам. Даже в този филм, в който говоря за това, задавам въпроса, дали е възможно да се опитоми действителността. По-скоро стигаме до някаква взаимна търпимост. Тя ме изтърпява да се намеся донякъде, за да я превърна във филм, а аз изтърпяват това, което действителността носи.

Скоро беше премиерата на последния ви филм “Пътуване до хоризонта”. Какви бяха отзивите?
На премиерата се чуваха все хубави неща, но това е нормално. Моето мнение е, че това не е филм, който ще промени света. В него няма кой знае какви новаторски и интересни за киното неща. Въпросът е дали темата ще пасне на отделния зрител. Дали ще чуе мелодията, която звучи вътре във филма.
Историята във филма е разказана от начало до край. Не се разпада. Тя е такава, каквато я е измислил авторът. Оттам нататък е въпрос на вкус.

Как един вярващ творец като вас оцелява в постмодернистичното общество?
Постмодернизмът има две измерения. Едното е стилът, който се налага. Той е хубав, защото е фрагментарен и динамичен. Другото измерение е на ниво послание. В постмодернистичното общество посланието се губи. Аз харесвам стила на постмодернизма като начин на изказване. Той е освободен, клипов, разнообразен. Но заедно с това се стремя да не правя компромис с вярата си.
Въпросът за вярващия творец не е лесен. Трудно е да определиш какво може да се прави и какво не може. Има хора, които казват, че щом си вярващ, трябва да твориш само неща, свързани с вярата. Други казват, че може да си правиш всичко, защото си творец. За мен е въпрос на морал, изграден от вярата ми. Аз правя неща, които са свързани с християнството и са за прослава на Бога. Освен това правя и неща, които не са пряко свързани с вярата ми, но не й противоречат. Те ми дават възможност да споделям светогледа си. Една житейска история, в която никой от героите не е вярващ, пак би могла да се разкаже по начин, по който да се направят важни избори, свързани с вярата.

Трябва ли един християнин творец да внимава за нещо, когато се движи в средите на изкуството?
Да, със сигурност. Да преминеш границата е много лесно. Неусетно се претопяваш. Крачката извън границата се прави много лесно и така вярващият човек може да изгуби целта си.
Забелязвал съм вярващи хора, които са в тези среди, че потъват, изчезват някъде и забравят, че носят по-различно послание.
Изкуството е опит за комуникация и не можеш да не се съобразяваш с хората. То е фин език. Не можеш да отидеш с агресия и да заявиш 4–5 неща, в които вярваш. Тогава няма да бъде изкуство, а пропаганда. От една страна, се опитваш да бъдеш толерантен, но от друга – твърд в убежденията си.

А имало ли е случаи, когато сте отказвали да поемате проекти заради вярата си?
Да, това се случва постоянно. Често казвам, че съм християнин, затова не мога да се занимавам с такова нещо. Идеята е интересна, но аз не желая да се идентифицирам с това.

Ако трябва да направите филм за времето, в което живеем, как би изглеждал той?
Събитието ще се развива на една гара – гарата на настоящето. Не знаем бъдещето – влаковете отиват натам. Не знаем и миналото – влаковете се връщат оттам. На тази гара може да се развива всяка житейска история – животът на всеки човек е повлиян от очакването на последния влак. Всеки чака последния си влак. Мисля, че и светът очаква последния си влак!

« назад