Ел Греко – модерният

Антон Николов, 19.04.2005

Думата „модерен” обсеби ученическо ми съзнание, когато бях в Букурещ. Причината за това беше картината “Поклонението на пастирите” на Ел Греко.

Случи се преди около трийсет години. Подобно преживяване трудно се изтрива от емоционалната памет на човека. Честно казано, не подозирах, че музей само на около 60 км от Русе може да притежава шедьоври от истински висока класа. Причината да се върна там след почти 11 години беше да се уверя, че всичко, което съм видял като ученик, не е било временно впечатление и да открия истинското духовно богатство, което след време щеше да насочи живота ми към неотменимите библейски ценности. Да видя за първи път оригинално произведение на изкуството на голям художник, беше все едно да открия, че слънцето излъчва не само светлина, но и топлина, с която може да съживи тялото и душата ми. Това се случи с мен пред картините на Ел Греко, Рембранд, Матис и много други от най-големите евангелизатори в света.
Ел Греко (1541?–1614) е роден на остров Крит. Истинското му име е Доменико Теотокопули. Съвсем млад той пристига във Венеция, за да усвои новите ренесансови похвати. Рим е следващата му цел, но там се случва нещо интересно, за което пише Чезаре Манчини, личният лекар на папа Урбан VIII. Младият художник предложил на папата да нарисува нови фрески върху стенописите на Микеланджело. Манчини пише: “Както художниците, така и любителите на изкуството единогласно сметнаха това за недопустимо преувеличение. След това авторът бил принуден да напусне Рим и да замине за Испания”. Не ми се вярва, че е било точно така. Според мен по-сериозната причина, която го е накарала да погледне към Испания, е фактът, че

там хората все още се интересували повече от духа, а не толкова от формата в картината

След като е в Мадрид, художникът се установява в Толедо – старата столица на Испания. Испанците го наричат Ел Греко, т.е. Гърка. Така става известен по целия свят. По това време в Италия вече твори друг “особен” живописец. Той се нарича Тинторето (1518–1594). Италианецът не робува на никакви външни норми и критерии, които могат да го отклонят от истинската същност на неговите картини. И двамата художници са достатъчно дръзки и уверени в своята цел – да разказват евангелските истории по нов, много по-дълбок и вълнуващ начин. Докато в Италия Тинторето е критикуван, включително и от историка Вазари (че е прекалено груб към външната форма в картините си), то Ел Греко, чийто маниер е не по-малко странен, се радва в Испания на все още добра духовна атмосфера. Ателието му винаги е препълнено с поръчки и работи под пълна пара. Използването на помощници обяснява за мен някои недотам добри изпълнения, които забелязах в Будапещенския музей. Но това, което ме развълнува и ме накара да запомня завинаги този художник, е специфичният му колорит, безумно смел за онова време (някои от съвременниците му са предполагали, че не е психически съвсем нормален) – драстичните деформации на човешките тела, тяхното издължаване, скъсяването на дистанцията, от която са наблюдавани. Художникът сякаш ни приканва да се доближим, да станем съпричастни към дълбоките духовни състояния на библейските му герои. Няма съмнение, че за да направи картина като “Отварянето на петия печат” (около 1610 г., Метрополитън Мюзиъм), Доменико е преживял истинско откровение от Бога. Коментирал съм с колеги, че ако не знаехме автора и годината, щяхме да решим, че картината е правена най-рано в началото на 20. век, а може би и по-късно.

« назад