Протестантите и създаването на български национални институции

Институт за българска протестантска история, 11.03.2007

Подписаният от Великите сили Берлински договор съкрушава надеждите на българския народ за свободно съществуване в обща държава. Въпреки разпокъсването на българските земи пред българите от освободените територии се изправя предизвикателството да организират своята държавност. Всички държави в близост до българските земи се характеризират с повече или по-малко авторитарни политически системи с ясно изразени остатъци от феодални икономически отношения, които варират от най-ретроградни империи, като Османската и Руската, през авторитарните Австро-Унгарска империя и Бисмаркова Германия до непосредствено граничещите с България Гърция, Сърбия и Румъния, които се характеризират с нестабилни политически режими, липса на основни политически и религиозни свободи и в много случаи – централна роля на правителството в икономическия живот.

На този фон би било очаквано Учредителното събрание да създаде конституция, която да легитимира консервативен политически режим със силно ограничени права на народа, като свобода на словото, избирателно право, свобода на съвестта и свобода на икономическата инициатива. В посока на такова развитие говори фактът, че от 229 народни представители 12 са представители на висшето духовенство, 105 са представители на административните съвети и съдилищата, 5 са представители на различни учреждения и 19 са назначени от руския императорски комисар. Едва 88 от народните представители са избрани с гласуване. В действителност сред депутатите от свиканото на 10 февруари 1879 г. в Търново Учредително събрание бързо се обособява т.нар. група на консерваторите, които впоследствие изготвят и проект за конституция в подчертано консервативен дух.

Американските мисионери не са безучастни към съдбоносните решения, пред които е изправено българското общество. Вестник “Зорница” отново се превръща в национална трибуна, от която са отправени най-важните послания относно дневния ред на нацията. Започвайки от първия брой на вестника за 1879 г. , редакторите и издателите на “Зорница” със систематична последователност на достъпен и ясен език, но същевременно задълбочено и с ясни морални оценки в 11 последователни броя излагат основите на свободното общество в духа на реформираното християнство. Тези 11 статии, публикувани на фона на течащите дебати по Българската конституция в Учредителното народно събрание, се явяват своеобразна програма за изграждане на свободно и проспериращо българско общество.

Още в първата статия редакторите на “Зорница” правят паралел между американското общество непосредствено след войната за независимост и новоосвободения български народ. Авторите показват, че народът на Америка е страдал от подобна на настоящата действителност следвоенна разруха, бедност и неясно бъдеще. Това сравнение има за цел да подсили картината на успехите и развитието, което американският народ преживява в изминалите 100 години от учредяването на собствена държава. Авторите внушават, че всичко зависи от самото общество, от правилните решения, които взима, и че разликата между провала и успеха се състои в способността на обществото да изгражда своята икономическа, политическа и етична свобода.

Следващите два броя на “Зорница” са посветени на въпроса за “най-подходящата политическа система”. Авторите внушават необходимостта от практични и евтини институции с ясни задачи и отговорности в противовес с разточителния и тежък държавен апарат на мнозинството от европейските държави тогава. С пленяваща яснота е поставена парадигмата за голямата и малката държава:

“Според първата теория множеството на народа се счита за толкова непросветено и толкова неопитно, щото не е в състояние да се управлява само и да се грижи за себе си и следователно правителството трябва да поеме тази грижа за всяко нещо. Според втората теория народът се състои от хора, които вече са способни или трябва скоро да станат способни да се управляват сами и да се грижат за своите нужди, и следователно главната грижа на правителството е само да обезпечи свободно поле, в което те да проверят силите си и да ги предпази от всяко нарушение на правата на едни или на други. Според първата теория народът ще зависи главно от правителството, което трябва да направлява всякакви предприятия, да строи железници, да отваря рудници, да основава висши учебни заведения, да нарежда църквата, с една дума – то трябва да мисли за всичко, което е необходимо за благоденствието на народа, и да го извършва. Според втората теория народът трябва да зависи главно от себе си, а колкото за онези предприятия, които надминават силите на частните лица, те трябва да се съединяват помежду си и да съставляват дружества. (…) Според първата от гореспоменатите системи, понеже правителството поема върху себе си грижата за почти всички интереси на народа, то трябва да присвои и почти всичките му политически права. В политическо отношение тогава народът се възприема като едно дете и с него се отнасят като с дете. Той не е достатъчно умен и опитен, за да употреби добре политическата си власт и следователно тя не трябва да му се поверява. Според втората теория народът не оставя правителството да се грижи за повечето му интереси, затова и не трябва да предава на правителството си повече политически права, отколкото е необходимо за постигане на общите цели.”

Следва

« назад