Няма време!

Българска мисионерска мрежа, 18.01.2007

Павел Христов, Северна Индия

Вървях по шумната прашна улица, отправях се към Ганг, която беше недалече. Зад гърба си чух музика и радостни възгласи. Обърнах се и видях два големи слона. Ушите и челата им бяха изрисувани, а по телата висяха звънчета. Техните водачи ги бяха възкачили и от високо гордо оглеждаха минувачите долу. Те бяха брамини – най- висшата каста в Индия. Облечени в традиционните оранжеви облекла, с чалми на главите си, държаха поводите на животните и ги насочваха в пътя им. От различни магазини излизаха продавачи с банани в ръце и, молейки се, ги пъхаха в хобота на слоновете. По този начин им се покланяха като на Бог. След гигантите вървяха няколко бели коня. Ездачите им държаха в дясната си ръка високо вдигната сабя. Малко по-назад след конете на платформа, поставена върху рикша (велосипед, който превозва хора и служи като такси), се клатеше и обектът на цялата церемония. Попитах един човек до мен какво е това. Той ми отговори, че шествието е в чест на богинята Дурга. Зад идола имаше цял оркестър, свирещ на най-различни, вдигащи доста шум инструменти – духови, тъпани, барабани, дайрета и чинели. Зад тях се виждаха няколко редици мъже с лозунг в ръцете, следвани от най-трагичната част от цялата тази мерзост – стотици деца, които издаваха радостни възгласи, прославящи демона. Всичко това се случваше във Варанаси. С очите си виждах написаното в Пс. 115:4–7: ”Техните идоли са сребро и злато, направа на човешките ръце. Уста имат, но не говорят, очи имат, но не виждат, уши имат, но не чуват, ноздри имат, но не миришат, ръце имат, но не пипат, нозе имат, но не ходят, нито издават глас от гърлото си.” Сърцето ми се изпълни с мъка и яд. Хората пред очите ми величаеха Дурга (едно от превъплъщенията на Кали – богинята на смъртта) и не осъзнаваха, че пътуват стремглаво към ада. Те бяха посветили на демона слоновете си, конете си, музикалните си дарби. Най-страшното от всичко беше, че бяха посветили и децата си! Една част от хиндуистите пред мен бяха чували за Исус, други – не. Аз бях изпратен там, за да им кажа за Него. Божият Дух ме подтикваше да бързам да им говоря, защото нямаше време. Преди години Господ ми прошепна: ”Аз съм търпелив, дълготърпелив, но не съм вечно търпелив.” Знаех, че благовремието, в което се намирахме – да говорим за любовта Му, един ден ще свърши и вместо Неговата благост тези хора ще се срещнат с гнева Му. Аз им говорих и се стремях да бъда като стражаря, описан в Йезекиил 33 – онзи, който виждаше, че мечът идва върху Земята, и предупреждаваше жителите й. В същата глава има описан и друг страж, който вижда опасността, но не предупреждава хората. Той ще отговаря пред Бога за мълчанието си. Мисля, че доста християни и църкви се намират в това положение. Те са като оня слуга, за когото Исус разказва в притчата за талантите. Той взе таланта от Господаря Си и го зарови в пръстта. Тези църкви и християни са част от ставащата, все по-голяма Лаодикийска църква – имат всичко необходимо да тръбят предупредително и да спасяват хора, но не го правят. Притежават купища пари, автомобили, техника и хора, но са вечно недоволни и егоистично настроени; сиромаха и немощния не подкрепят (Йезекиил 16:49). По-късно на същата улица срещнах беден човек и го заговорих за Исус. Той не беше чувал името Му, но попиваше всяка моя дума. Попитах го дали иска Бог да му прости греховете и той се покая там, на улицата, със сълзи на очи прие Спасителя. Мъката, която изпитвах няколко часа по-рано, сега бе заменена със славна радост. Още един човек пое по тясната пътека нагоре. А колко други чакат някой да им спомене за Господ Исус Христос. Те са в групата на чакащите. И дано не се изпълни за тях Йеремия 8:20: ”Жетвата премина, мина се лятото, а ние не се избавихме.”

Исус говори в Йоан 4:35–38: ”Ето, казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва. Който жъне, получава заплата и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно, и който сее, и който жъне. Защото в това отношение истинна е думата, че един сее, а друг жъне. Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.” Исус казва на апостолите, че няма време за губене, че хората се зрели и готови да бъдат прибрани във вечния хамбар. Казва им, че има такива, които сеят семето на Словото в сърцата на човеците и вършат по-трудната работа, а има и такива, които само трябва да приберат реколтата от спасени. През лятото всеки знае, че времето за прибирането на житото е ограничено и не можеш да оставиш реколтата неприбрана в срок, като си казваш, че има време. Няма разумен комбайнер, който да не използва всеки ден от кампанията, за да жъне. И никой жътвар не жъне през декември. В прибирането на духовната жътва също има начало и край. Има срок. И времето тече. Времето за жътва е сега, а не утре! Защото утре за милиони може да е твърде късно.

« назад