Въведение към протестантската история на България (част 2)

Момчил Петров, Весела Илиева, Доний Донев, 21.07.2005



Съществуващите изследвания на български език са изключително полезни като фактология, недостъпна за английски говорещите изследователи. Тяхната обективност обаче е често под въпрос поради редица причини от гледна точка на изследователския метод. Всички те освен първоизточниците индиректно ползват архиви, до които са нямали пълен достъп. Така крайни заключения за българската протестантска история са правени на базата на частична първостепенна информация и ограничени второстепенни източници. Такива са изследванията на Маньо Стоянов (1964), Петър Шопов (1974) и Христо Христов (1978). Първото изследване прави преглед на началото на дейността на протестантите в България, а последното разглежда дейността им след Освобождението. В по-честите случаи обективността на такъв вид изследвания е заместена с ненужен православен героизъм или атеистичен негативизъм, което ги превръща в нескопосани опити за антагонистична пропаганда.
Болезнено е също, че историческото представяне на българския протестантизъм започва от светската история на България. Изкуствено наложеният схоластицизъм отделя описаните исторически факти от нормалните им корени в контекста на протестантските движение. Възникването на протестантски мисии, издателства, образователни институции и църкви се описва не като двигателна и катализираща сила на социални и политически явления на Балканите, а като техен индиректен резултат. Възникването на българското протестантство умишлено се отнася към една по-късна дата, като така се пропуска историческата му роля във виталните моменти на Българското възраждане. Изключения правят изследвания като това на Райна Милева (издание на СУ, 1927) и очеркът на Герасим Попов (1932).
Докато светски изследователи имат своите пропагандаторски или други извинения, то вътрешноцърковните евангелски автори нямат право на такова. Въпреки това мнозина от тях определят началото на протестантството в България към дати, много по-късни от тези, посочени от светските изследователи. Вместо да послужат като автентични исторически свидетелства и очерци, изследванията, които произлизат от българските протестантски кръгове, са недостатъчно задълбочени, с чести фактологически грешки и определен исторически наивитет. Причината за това е, че авторите са обикновено пастори и водачи на движения, чиято задача е по-скоро обособяването на атмосфера за съществуване на дадена църковна организация, отколкото задълбоченост и обективност в предаването и анализите на исторически събития и закономерности. Друг е въпросът, че този вид изследвания напълно изключват български мисии и църкви зад граница. Разлика правят само малцинство по-нови научни изследвания, повечето от които все още неиздадени.
Не е трудно да се обобщи, че историята на българските протестанти трябва да следва директива на автентична изследователска методология, неразделна от контекста на формиране на протестантските църковни общности в България. Това би определило началото на протестантството в България към една по-точна ранна дата през 18. век и би предало ново значение на ролята на българските протестанти и техните формации в доосвобожденските социалнополитически събития, както и в историята на България от Освобождението до днес. Надеждата на авторите е, че тази поредица ще създаде именно такава атмосфера за по-нататъшно изследване на протестантската история на България.

« назад