Заставайки мислено до Исус – Този, за Когото няма невъзможни неща, ние, простосмъртните вярващи, изглеждаме в собствените си очи като същински неудачници. Какво трябва да правим обаче, ако наистина виждаме в огледалото единствено човешката обвивка на един неудачник?
Вече повече от 2000 години Исус не е сред нас на Земята. Този, Който винаги намираше изход от невъзможното, Го няма. И така ще бъде, докато не се завърне отново.
Всеки, който има някакви взаимоотношения с Христос, пропада в пропастта между Божия Син, Който действа и говори със силата на Бога, и нашата собствена природа и житейска среда. Не приличаме ли малко на Неговите ученици, които се изплашиха от бурята в езерото дори тогава, когато Той беше в лодката до тях? Исус ясно показва несъгласието си с нашето усещане за нищожност и безсилие: „О, роде, невярващ и извратен, докога ще бъда с вас и ще ви търпя?“ (Лука 9:41)
Двадесет века по-късно последователите на Исус не са станали по-смели и непреклонни пред природните и житейските бури от онези рибари в лодката на Спасителя. Понякога дори усещаме същия укор, отправен от Същия Исус, със същите думи на искрено разочарование от онези, които могат повече, отколкото вярват, и искат по-малко, отколкото могат да получат.
Исус не се примирява с нашето посредствено неверие и недоверие. Той никога няма да се примири и с това, че разчитаме само на своите собствени възможности. Но Той продължава да ни помага. Заради нас и… въпреки нас.

всички новини »