Принадлежа на Бог

Ивайло Ябълкаров, 14.07.2010



Световното първенство по футбол вече приключи. Като голям фен на спорта и в частност на футбола се постарах да проследя възможно най-много футболни мачове. Още преди 32-та отбора да бяха заминали в ЮАР, аз бях изчел много новини за тях и за това, което предстои да се случи.

Едно нещо ме озадачи – Световната футболна асоциация (ФИФА) забрани религиозните ритуали по време на първенството. Дори някои вестници публикуваха информацията със заглавие „Забраняват на Кака да се моли на мач“. За тези, които не се интересуват от футбол: Кака е бразилски футболист, който освен с добрата си игра е известен и с това, че е евангелски християнин и често носи под фланелката си блуза с надпис „Принадлежа на Господ“.

Като цяло бразилците са отборът, който се предполагаше, че ще пострада най-много от тази забрана, понеже повечето играчи заявяват, че са религиозни. Сигурно си спомняте как след спечелената световна титла през 2002 г. всички играчи на отбора от Бразилия паднаха на тревата и започнаха да се молят. Затова и бразилските медии реагираха с възмущение. Един вестник написа следното: „Не терористичните атентати, не звукът от вувузелите – оказа се, че най-голямата грижа на ФИФА са религиозните жестове по време на Мондиала.“ Други пък заявиха, че ФИФА трябва да се занимава със съдийството, а не с вярата. За да сплашат футболистите, от футболната централа оповестиха, че готвят сериозни наказания за провинилите се играчи.

Мисля, че най-големият проблем на футбола и на Световното първенство наистина не са фланелки с надпис „Обичам Бог“ или хора, които падат на колене, след като са отбелязали гол. За мен това е само начин да се изрази радост. Не е признак за вяра или още по-малко агитация и проява на нетолерантност.

Преди, когато бях млад вярващ, много се впечатлявах от звезди, които цитират библейски стихове, пеят евангелски песни или пък носят подобни надписи. Спомням си как на едни от наградите на MTV изпълнителят Пъф Деди изрецитира Псалм 23 и спомена, че си го е татуирал на гърба. Почувствах го доста близък. Бяхме от една вяра. Харесвахме един и същи псалм. Започнах да се заслушвам в музиката му. Само няколко месеца след това излезе една от песните му – Hate Me Now (в буквален превод „Мрази ме сега“)... Бях озадачен и разочарован. Малко по-късно беше заловен с дрога и обвинен в насилие срещу приятелката си. Вече не се отъждествявах с него.

След това в един клип за филма „Иисус“ по повод друго Световно първенство по футбол беше сниман Роналдо, който като истински бразилец говореше колко е важна за него вярата. Аз се въодушевих от посланието на футболиста. Все пак той беше звезда от световна величина. Много хора го уважаваха, дори възвеличаваха. После тръгнаха едно след друго паденията на Роналдо – жени, дрога, алкохол, шофиране в нетрезво състояние.

Следващият случай беше с българска футболна звезда. Той беше млад, талантлив и говореше доста за вярата си, носеше кръст. Беше татуирал Христос и няколко светци по тялото си и твърдеше, че Бог е с него и му помага. Сигурно вече се досещате, че не се доверих лесно. Погледнах със скептицизъм и с недоверие на поредната изява на вяра (може би по-скоро религиозност) от известен човек и не сбърках.

Всъщност не осъждам никого. Знам, че е много лесно да паднеш, да се провалиш, да не направиш това, което смяташ за редно. На всички ни се е случвало. На мен също. Това, което обаче си мисля, е, че много лесно се афишира вяра, принадлежност към църква, интерес към Библията, но е трудно да бъдеш наистина вярващ и посветен на Бог. Всъщност вярата си личи не по нашите думи, а по нашите дела.

Има много хора, които казват, че са вярващи, а вършат съзнателно неща, които противоречат на Библията. Като онзи млад човек, който преди години заяви в сайта на „Евангелски вестник“, че е вярващ и е хомосексуалист, знае, че Бог не одобрява такива взаимоотношения, но е влюбен в едно момче и не иска да се откаже от него.

Друг наскоро заяви подобно нещо по телевизията. Той е вярващ, но не симпатизира на църквата, която заклеймява гей парада.

Трети преди време в радиопредаване каза, че е вярващ, но не е набожен. Да говориш на Бог, е нормално, но да чуваш Неговия глас, е проява на шизофрения.

А колко вярващи има в църквите – говорят за Бог, хвалят Бог, служат на Бог, а живеят съзнателно в грехове. Прекаляват с алкохола, шофират с превишена скорост, клюкарят, лицемерни са, ругаят, лъжат.

Да, всички бъркаме и падаме, но вярващият човек след подобна ситуация отива при Бог, покайва се и полага старание да промени живота си. Дори да падне отново, той не се отказва и не търси оправдание за греховете си.

Божието Слово говори за святост. Святостта е нещо, което се вижда във вярата ни чрез нашите дела.

С младежите от нашата църква се опитваме по-скоро да говорим чрез живота и поведението си, а не чрез думите си.

Разказват за един Божи светия, който обикалял от град на град и от село на село, за да служи на другите. Много хора се събирали да го слушат. Един ден негов млад ученик решил да отиде с него, за да говори на хората за вярата си. Влезли в едно село. Подали ръка на едни, на други помогнали, трети изслушали... и така, докато се стъмнило. Станало време да си тръгват. Ученикът се обърнал към учителя си и го запитал кога най-после ще говорят за вярата си. Отговорът на учителя бил, че те вече са говорили чрез делата си.

За Махатма Ганди се разказва как един негов приятел го попитал: „Щом се удивяваш толкова на Христос, защо не станеш християнин?“ Ганди отговорил: „Когато срещна християнин, който е истински последовател на Христос, може би ще помисля за това.“

Въпросът е не какво пише на гърбовете или на фланелките ни, а какво говори животът ни.

« назад