Закон във Филипините забранява развода

ЕВ, 11.10.2007

Интервю на Габриела Николова

с Мария Фиайънс (българска мисионерка във Филипините)

Каква беше причината да отидете във Филипините?

– Омъжих се през 2001 г. Съпругът ми преди доста години взел решение да стане мисионер. С радост приех предложението му да се оженим, защото аз също виждах живота си в служение на църквата. Като младо семейство ни предложиха да заминем във Филипините, за да основем няколко различни проекта в помощ на бедните. Съгласихме се и през ноември 2001 г. пристигнахме във Филипините. Така започна мисионерският ни път.

Какви бяха първите ви преживявания? Имахте ли трудности?

– В началото ми беше много трудно да разбера какво мислят хората. Тъй като азиатците имат голям респект, при тях не е прието да се изказва несъгласие. В езика на Филипините не съществува думата “не”. Те никога не казват “не”. Нужно е доста време, за да разбереш дали са съгласни, или не. Това става ясно от начина им на говорене. Имаше доста куриозни ситуации. Определяли сме си срещи, за които те са казали, че ще дойдат, но не са пристигали на уговореното място и време. Всъщност се оказва, че не са имали предвид, че ще дойдат, но ние не сме ги разбирали правилно. Когато кажат “горе-долу”, това означава “не”. По-късно приех тази тяхна особеност като голяма ценност.

Какво ви впечатли силно в началото?

– Във Филипините обществото е изградено върху семейството, там то действително е основната единица. Впечатли ме отношението към семейството; уважението към възрастните хора; желанието да имаш много деца; взаимоотношенията между родители и деца. Това е нещо, за което благодаря на Бог, че видях. Надявам се и моето семейство да бъде изградено по този начин.

Има ли разводи?

– Не, разводът е забранен по закон. Филипините заедно с Източен Тимор са единствените католически страни в Азия. За съжаление само във Филипините разводът и абортите са забранени със закон.

Какво правят двама души, сключили брак във Филипините, които не желаят да живеят заедно?

– Когато има някакъв проблем между съпрузите, те се разделят. Раздялата се състои в това, че не живеят повече заедно. Поемат ангажименти за децата си така, както се разберат, но нямат право да се женят втори път, защото бракът е завинаги. Във Филипините бракът се сключва в църква – там хората нямат граждански брак. Сключването на брак пред Бог е тайнство. За нас, католиците, то е знак от Бог в душите ни. Когато вече има тайнство, то е завинаги.

С какво беше свързана вашата дейност във Филипините?

– Със съпруга ми отидохме там с мисията да основем движението и да стартираме няколко проекта, предимно насочени към бедните. Във Филипините населението е около 80 милиона. Около 2% са богати, 6% – средна класа, а останалата част живее в голяма нищета. Филипините са 7107 острова. Три острова са основни, а останалите около тях – много малки. Страната се казва Филипини, след като през 16. век испанците я откриват и колонизират. По това време крал Филип е на престола и кръщават страната на негово име. Впоследствие се оказва, че Филипините е много бедна на природни ресурси страна, далече е и няма смисъл да бъде колония. Тогава съпругата на крал Филип казва, че дори с цената на короната си няма да допусне Филипините (вече християнска държава) да бъде изоставена, а ще продължи да бъде испанска територия.

Разбирането за мисия е свързано със занасяне на Благата вест на хора, които не са я чули. В какво се изразява вашата мисия, след като Филипините е християнска страна?

– Нашата “мисия” е да представим Божието Слово на хората. Навсякъде по света има нужда да се помага на хората да разбират Божието Слово по-добре и да знаят повече за вярата. За съжаление в Европа християнството вече не е основна култура. Материализмът и секуларизмът надвиха. В този смисъл Европа се нуждае от много мисии.

Какво беше новото, което ви впечатли във Филипините?

– Там християнството наистина е начин на живот. Никога не бях виждала такова нещо. Аз израснах във вярващо семейство – ходех на църква дори когато беше забранено, но като цяло културата в България няма нищо общо с християнската култура. Там всичко е свързано с това. В магазините, когато започват работа, всяка сутрин по микрофоните започват с молитва. На обяд в 12 часа се отправя молитва към Дева Мария. Тогава всички в огромните магазини спират и казват тази молитва. Основното намерение на всички във Филипините е страната да продължи да бъде християнска. А в Азия е много трудно – да бъдеш свидетел на християнската вяра, тъй като Филипините са заобиколени от мюсюлмани, хиндуисти, шиндуисти, будисти.

Всички хора ли ходят на църква?

– Да, хората масово ходят на църква. Децата от съвсем малки са водени от родителите си на църква. Това е напълно естествено. Този начин на живот се отразява на взаимоотношенията между хората. Там не видяхме намръщени хора дори и в най-бедните части на страната, където няма пътища и електричество. При тях усмивката е най-често срещана – те поздравяват с усмивка. Имаше един куриозен случай. Направихме снимки и ги пратихме на хора от Европа с молба да ни помогнат със средства, защото трябваше да финансираме всичките проекти. Веднъж получихме писмо от един господин от Германия, който ни каза да му изпратим снимки на гладни деца, защото тези на снимките били усмихнати. Той не можеше да си представи, че дори и в бедността човек може да бъде щастлив. А това е така, защото те не са наранени от материализма.

Какво е усещането да живееш сред толкова позитивно настроени хора?

– Първият път, когато отидохме на Филипините, си мислех, че живея във времето на Исус. На този остров нямаше електричество и пътища. Единственият начин на предвижване беше с лодки или пеша по пътеките в планините. Там хората ловяха риба. Толкова беше хубаво да се молиш! Разбираш какво е било по времето на Исус, как Той е събирал апостолите и какво са правели. Мъжете тръгваха с лодките сутринта да ловят риба. Ако имат улов, хората ядат риба с ориз. Ако нямат улов, ядат само ориз. Това за мен беше като духовно пречистване – да видя радостта, спокойствието, мира у хората. Разбираш, че колкото повече неща имаме, толкова по-обременени се чувстваме. В простотата на тези хора видях богатство като бисер.

На какво се дължи тази усмивка – на източната култура или на нещо друго?

– Тази усмивка се дължи на вярата на хората в Бог. Оттам и взаимоотношенията между тях са много по-човечни.

България също е християнска държава. Защо нещата във Филипините са толкова по-различни от тук?

– За съжаление в България само се наричаме християни, не сме християнска култура. Идвайки от Филипините в България, ме шокира разликата между възрастното поколение и сегашното поколение. Шокът за мен беше много голям да видя мащаба на порнографията навсякъде, как младите хора се нараняват от начина, по който са облечени, по който разговарят. Но децата не са виновни. Те са жертва на начина, по който обществото живее. Не сме християнска страна, защото законите не защитават християнското семейство, не защитават правата на децата. Негативният прираст на населението у нас се дължи на това, че години наред България е една от държавите на първо място по аборти. Всички тези неща са доказателство за това, че християнската култура няма корен в нашето общество. Бях изненадана във Филипините от начина, по който момичета и момчета дружат. Има чистота, която ми се струваше нереалистична. Там момчето трябва да иска позволение от родителя на момичето, за да може да излезе с нея. Разбира се, грехът е навсякъде, дори и във Филипините го има. Можеш да видиш преждевременна бременност и т.н., но голямата разлика е в това, че хората знаят, че това е лошо. Съвестта им е будна и знаят, че това е грях. Докато тук, ако един млад човек каже, че иска да живее в целомъдрие до брак, хората го мислят за ненормален. И църквата трябва да работи много усилено за формиране на съвестта, защото границите са размити и не се знае кое е добро и кое – лошо.

« назад