ПРОЩАВАМ ТИ

Христина Панджаридис, 15.01.2011

Новата година е пред нас като една огромна нива. С какво ще я засеем или ще я гледаме как се шири пустееща, но пък в естествената си красота...

Новата година наподобява път – на места европейски, другаде третокласен, с отбивки, кръстопътища, откраднати знаци. Можем да правим опити, да грешим, да се вайкаме и да молим за прошка...

Тъкмо думата простителност провокира в мен писането на тези редове.

Колко прощаваме, за да може провиненията да се вместват между три и тринайсет килограма – собствен личен стандарт? На кого прощаваме – роднински кръг и познати поне от пет години? Докога – до първата словесна хватка и преди настъпването по ахилесовата ми пета? Безкрайно ли можем да сме отворени към молбите за разбиране?

Преди година реагирах първосигнално и обидих моя приятелка. Смятах я за близък и скъп човек. Извиних се, осъзнала накъде водят подобни спорове. Тя отговори, че ми е простила. Но отношението й говореше обратното – промени се. Вече е делова и студена, причислена съм към незабележимата „част от другите”. Прочетох някъде из блога й: „Прощавам само веднъж на хората”. И си обясних какво се случва с нашите добри взаимоотношения...

По повод преживяванията на една жена, жигосвана от какви ли не драми, но готова да се усмихне, простила и отхвърлила зад себе си лошотията, чух възклицанието: „Нима е реално човек да бъде толкова простителен след гадориите, които е понесъл? Сигурно е безхарактерна или иска да я наричаме новата Майка Тереза?”

Да прощаваш, в очите на определени хора означава да си мекушав, наивен, ограничен, без позиции, направо казано – без характер! Не знаеш какво искаш и всеки те води за носа!

Прошката е тежък кръст понякога. Помним часовете и дните, когато сме тръгнали по склона към нея, а се спъваме, спираме, претегляме, изпадаме в излишни сравнения... докато успеем да изкажем: „Прощавам ти, нека и Бог да ти прости.” Веднъж изречени, думите отлитат и вършат своята работа. В сърцето ти също започва мълчаливата битка да бъдеш или да не бъдеш силен, т.е. изпълнен с простителен дух или оплакване.

Струва ми се, че най-трудно разбираме и оневиняваме себе си. Извиненията пред собствената съвест звучат почти винаги фалшиво или ненавреме, изказани твърде рано или късно... А отвътре чуваме гласа си: „Оплаквай се! Излей болката! Не се въздържай! Прерови се, не скривай от себе си гнева, слабостта, страха, отлагането да се самопознаеш!” Непростили на себе си е още по-тежко да проявим разбиране и сърдечност към останалите. Все едно вътрешностите ни са циментирани и думите ги докосват, вледеняват се и падат безжизнени.

Простилият на себе си ще прости и на човека до него.

Прошката няма квота... 

« назад