Сутрешните ни молитви

Христина Панджаридис, 22.12.2010



Сутрините за мен са най-хубавата част от деня. Нещо като черешката върху тортата. Нещо като първата чиста глътка въздух за трудно дишащите дробове на града. Обичам думите от Псалмите: «Бог ще му помогне, и то на зазоряване» (Псалм 46:5) и «Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся» (Псалм 63:1).
Не се двоумя, протягам се, колкото да кажа временно «довиждане» на съня и ставам. Първата ми работа е да отворя прозореца. Веднага върху мен се посипват подобно пайети гласовете на птиците. Тъмно е, а песните им сякаш повдигат пласта страх, който съдържа нощта. И става поне малко по-светло. Преди спях на отворен прозорец, но една котка с цвят на рижава хлапачка и тяло, подходящо за реклама на котешка храна, два пъти се вмъкна в стаята ми. Сега вечер затварям прозореца, избягвам риска от бродещи в търсене на романтика и нови запознанства пухкави опашати.
Благодаря на Бог, че сме живи и здрави, благодаря Му за предстоящия ден. Не искам да забравям, че новият ден е подарък, не съм предплатила по никакъв начин, за да го притежавам. Разходката с кучето е взаимното ни гмуркане в още неотстъпилата нощ и неразтворените чашки на утрото. Изгревът не се е събудил. Кучето души девствения въздух, ненаранен от автомобили, козината му се реши от неукрепналия ветрец. Вървим край канала на река Рейн. Столетните дървета, чиито стебла не можеш сам да обхванеш, излъчват спокойствие. Патиците украсяват водата с цветните си пера. Понякога идват отнейде и двойка лебеди, за разнообразие.

...
Сърцето ми е заприличало на изсушена слива. Притихнало. Очакващо. Ту плачещо, ту надвикващо сълзливите моменти. Държа се за молитвата подобно алпинист за въжето. Не гледам надолу – знам, че е пропаст, нито назад – там е още по-страшно. Молитвата е кислорода ми. Дишам и се моля. Понякога денят ми наподобява бодил, но се налага да го хвана в ръцете си. Да го стисна смело и да искам сили за устояване. В мен вече не се намират. Времето е мое и не мога да го захвърля по причина на нехаресване. Боли ме, но болката е най-естествената среда за раждане и оформяне на прецизни неща. Често умората прекатурва страданието и ти дава повод да затвориш очи и да отмориш. Събуждайки се знаеш, че трябва да продължиш – между покорството и безразличието, между вярата и каквото дойде, между Бог и светлините на света.

...
Тихо е... Преди началото на приказката.
Тихо е... Щастието се смесва с кръвта ти и всяка част от теб заблестява.
Тихо е... Не са завързали обувките си нерви и притеснения.
Денят счупва преградата на нощта и започваме наново да сричаме живота.
Молитвата не се къса. Внимавай ти да не се откъснеш от нея!

« назад