Думите празници

Христина Панджаридис, 07.12.2010



Често се самобичувам с въпроса, дали съм достоен съд за употреба... не разплисквам ли водата безразборно, не тече ли отнякъде, та така бързо свършва току-що налятата течност.
Имам приятелка – майстор на палачинките. Веднъж седмично тя се отдава на удоволствието да приготвя вкуснотиите – може за следобедна закуска, може и за лека вечеря. Прави ги със сладка – каквито са останали в наличност в шкафа, с настърган кашкавал или сирене, с кренвирши, сладко-солени. Още по стълбите, изкачвайки се към нейния четвърти етаж, уханията ми помагат да извървя нямащите край препятствия. Децата се въртят около нея, котката не спира да имитира с опашката си перката на вертолет... кипи оживление. Какво става тук? Просто палачинките са вкусни! Огладняваш от смесването на продуктите и шегите на домакинята.

Последния път се задържах и аз около нея с приказките си и две от тях поизгоряха. Всяко нещо изисква време и внимание. И защото се чувствах виновна, че я занимавах с питане за това и онова, избрах да изям палачинките с по-тъмен цвят, та да няма оплаквания: „Ама какви са тези прехвалени палачинки!“

Заедно със събуждането, с дърпането на пердето в новия ден, ние очакваме да чуем добри думи, нежни жестове на загриженост и знаци на обич и привързаност. Очакваме, а забравяме, че и най-близките и скъпи хора до нас очакват същото. Похвалите, поощрението носят хубавото слънчево време у дома, в отношенията помежду ни.

Не е нужно да застанеш самотен на скалата с име Отчаяние, за да извървиш пътя назад, да прозреш колко пъти си преглъщал заслужените две-три слова, да видиш колко рядко си добър и как все изпускаш момента да употребяваш светлите, скъпоценни, носещи мед думи. Кои са те?

„Обичам те!“ И празникът е вкъщи.

„Обичам те!“ И изчезва необходимостта от гирлянди и торта по поръчка.

„Обичам те!“ И се намираш в най-веселия и осветен лунапарк.

Думите празници! Пазим ги за оскъдни времена, за лоши дни. А от пазене няма ли да се развалят, да изгубят свежестта си, да отеснеят и да се сдобият с дупки?

Любовта в семейството не означава да запържваш добре лука или вечерята да е поднесена в точен час. Може да добавя положителни точки, но не е на първите места. Понякога, чак когато ни заболи, разбираме как сме ожаднели за една фраза, преливаща от топлина и щедрост. Обичта на човека до нас, на снимката от албума, на човека, чиито очи, нос, удължена брадичка, трапчинка на лявата буза продължават в децата ни. Болката ли е подсещането, че сме живи, разумни и искащи, и мислещи? Там, в Божието Слово, е казано да носим един на друг товарите. Отнася ли се за нас, или по-скоро е писано за останалите? Ние си го знаем, но не го практикуваме... временно.

Спомням си един случай. Набодох се на пирон край строежа, където минавах за по-напряко, прибирайки се в тъмното. При прегледа на хирурга, когато разтваряха раната ми и изохках, чух думите, останали подобно неизтриваема ръжда в паметта ми: „Тук е болница и боли, не е сладкарница.“ Странна логика!

Затова си мисля след похапването до насита с прекрасни палачинки: на какво оприличаваме семейството си с нашите усилия, вечно недостигащо време, кратки бележки върху хладилника, безсъния и ангажименти извън дома? В едно усмихнато и приятно кътче, където откриваш своето спокойствие и уют, атмосферата на разбирателство и изслушване. Или на светещата до болезнена белота и режеща чак от стерилност морга. Почистено е, дезинфекцирано, тихо – няма живот, няма надежда, няма продължение...

Пребърквам всичките си джобове, надниквам в тайните скривалища, преслушвам записите от първите ни нощи заедно и те обгръщам с даровете, дадени ни от Бог за отличителна черта, че сме създадени по Негов образ и подобие. Посаждам добрите думи в градината на душата ти.
Празник ли е? Празник е!

« назад